автор: pisanici_com

Внезапно
запревръщах се
във проза
и почна да боли
по редовете
Сега е леко,
пиша както мога.
Не трябва да броя
и да премествам...

Не трябва
да събирам трудни рими
и невъзможни
за римуване глаголи.
„Обичам”,
„ненавиждам”
и „прости ми”,
заченати в куплетите-утроби.

А строгият,
безизразен синтаксис
завърза ми ръцете,
разкървени
И вярно пишат...
както могат
поетите
във прозата
смирени...
но някак са по-тъжни
и бездомни,
когато им отнемеш
самотата.
В една секунда само
си я спомних
и ето болка
в стих
и във отплата...
И ето, че отново
се задъхах
и честно казано
заседна ми в гърдите
глаголът, който кара
да потръпваш
единствено римуван с мен-
„обичам”...