автор: papacot

Крадецът на свещи от църквата
не се е прекръстил на влизане.
Душата си зла и протъркана
наметнал е с кърпена риза.

Сърцето му тъмно и кърваво
прозира на път към безкрайното.
Аз мисля, оттам се е върнало –
не му е харесало в рая.

Защо ли с очите си мътните
пронизва смирените грешници?
И с гърло, отровата глътнало,
мълчи и пристъпва предрешен.

Реших да го следвам до съмване,
загърнал светулки по дланите.
Кои ли петли са ме клъвнали,
че влизам в дома му неканен?

Да видя как в огъня мускулест
топи греховете ни восъчни.
Как вае криле за напускане
и плаче, прегърбен от обич.

Едно от перата на тръгване
ми дава и гледа към изгрева.
Презряната болка остъргал е
и прави ме с нея по-близък.

Провлачвам краката си каменни
обратно – в света на гъмжилото.
Но още – покълнало в рамото –
крило от крадеца ме жили…