автор: pasata

Отново луната е пълна –
в твоята прегръдка.
Отново е нежно безсънието ни –
С твоята усмивка.
Когато светлините изгаснат,
и музиката заглъхва,
когато тишината на самотната нощ
умело обгръща в своята хватка
неизбежно всеки мой миг –
всеки стон на душата ми без ответ
рикоширащ във въздуха празен –
пак несъбуден, незаспиващ застивам,
пак преглъща сърцето пресъхващо
всяка капка копнеж –
жажда –
милувка –
и се взира в безкрая далечен –
и намира покой в твоя лик.

Отново пълна е луната – светлата, нетленната, обричаща –
в твоята прегръдка.
Отново бленувана пролет – безсънна, неувяхнала, незабравена –
с твоята усмивка.
Отново безмълвни, без дъх, потъваме във всяко докосване на очите ни,
отново с трепет протягам ръка да отгатна твоята ласка,
отново на свойте вълни
с всеки звук на сърцата ни
топлината на устните
безпределно понася ни –
в простора на слятата нежност –
отплаваме – един на друг предадени –
без друга посока, без ориентиер, без знак друг на съдбата,
без друга звезда пътеводна –
само луната – нашата – отново пълна с нашите сърца.