Непосята оставам от много лета,
необходена на длъж и на шир,
неоткрита във време от тишина,
аз летя все по-надолу безспир.
Неналяла утеха във вените никому,
неотъпкана жълта трева,
неживяни наяве сънища никнат,
след затвора иде ред за теб, свобода!
Невидяна от никого дълга метафора,
непростима за няколко века,
аз крещя и без огън „Предавам се”.
Неотгледана малка планета.
На сърцето ми никнат бодли,
те са вече няколко метра,
там, къде лешояди се бият с орли,
точно там сърцето пометна.
И не че е тъжно, а някак си
по човешки ми иде да вия,
и вълкът по-човек в самотата си.
Господи, свят ли е този?
Или аз във друг съм се крила?