автор: pijama

Когато обърквам спирката и слизам в друг град,
вече зная, че ще сбъркам и хората,
с които ще си кажа "Здравей"
Ще разменя и обичайните си следобни мисли
с някоя нова изненада по непознатите улици,
мимолетно ще надзърна във вратата на изоставен дом,
ще се усмихна на минувач, на когото давам път,
ще поседя в кафето, което няма да видя втори път,
четейки ненужна брошура на неизвестен спектакъл,
отпивайки от падащите листа и новите лица,
от мириса на канела, полепнал по брадичката
на младото момиче, което ми я донася забързано.
Така самотата на непознатото място е по-приветлива.
И усещането за празнота - по-пълно.

Когато объркам спирката и сляза в моя град,
който не е забелязал отсъствието ми,
ще се усмихна на спомена за добре прекарания ден.

Ще изкача стълбите към стаята си и ще се погледам в огледалото,
питайки се "Колко често трябва да напускам познатите очертания,
за да усетя безвремието, намигането на съдбата и мириса на канела?"