автор: pastirka

Висока къща насред село
е мамо първият ти дом,
с астмата, сладко грозде свела
и с лястовичето гнездо.

Най-малката от трите щерки -
алтънът в бащиния дом
си ти. И на вода, попрелки,
към тебе тичал момков взор.

Избраният от теб ергенин
с венчило първо те повел.
Кога мома гнездото сменя
и изгревът мечти е сплел.

Но двете стаички са тесни,
как челяд тук ще народиш?
И с тухли, вар, любов и песни
ти новия си дом градиш.

По витите му стълби влиза
надеждата за дъщеря.
Но тя, смъртта, не иска виза.
Мъжа ти иска... Изгоря

сърцето, рожба не видяло.
Студен е празният ти дом.
Лицето вехне прибледняло.
Не се заключвай, мамо! Щом

гласа ми нероден дочуваш,
животът е пред тебе, виж!
За щастието ни си струва
и труден път да извървиш!

Добрите хора те извели
от омагьосания кръг.
И с татко към града поела
с файтон, запял като чекръг,

си бързала да приласкаеш
сиротните му дъщери.
А Господ вижда! И е знаел -
ще бъдат моите сестри.

Отново твоят дом е тесен,
очаквали сте вече мен.
С пари на заем, но със песен,
строите къща в двор зелен.

Зюмбюли, рози и гергини -
пътечка от вълшебен сън.
По нея детството премина.
Днес споменът е с тъжен звън.

Сменихте радостта с панелки,
така и аз получих дом.
Порасналата твоя щерка
животът връхлетя със взлом.

И татко, милият, си тръгна...
Щастлива той не ме видя.
Смъртта надеждите изтръгна.
Ти, мамо, вече не запя.

И трите щерки дом градиха,
но днес за тебе търся дом.
Къде ли съвестта си скриха!
Болник е мойта, мамо, хром.

Ти дето толкова огнища
с любов градила си за нас,
изправена си днес пред нищо.
Виновна сигурно съм аз.

Да влезеш в къща с непознати,
на твойта възраст, с твоя хал.
Сменили биха те палата
за селски спомен с прах и кал.

Аз чувствам твоята тревога,
без думи ще те разбера.
Ах, Господи, защо не мога
за мама дом да построя?