Тя убива себе си
винаги когато късно вечер
трамваят плаче под прозореца
с един такъв
цигулков плач.
Тя
обича поне двама мъже.
Но не знае кого повече –
този, който я прегръща нощем
или този от миналото.
Тя се чувства
като изоставено тамагочи –
странна играчка,
която учи децата на отговорност.
Но всъщност Тя
е просто щрих на Ван Гог –
онази тежка оранжева следа на четката,
перце от умиращ слънчоглед.
И ако можеше,
щеше да опита
да не убива себе си,
а някого от двамата,
обичаните.
Тя
би искала да убие един от тях.
Да го докопа някъде в оранжевото,
точно където четката на художника
докосва жълтата стена
без да се слива с нея.
Как е възможно да е толкова красиво?
Тя не плаче.
Нали всичко
е само натюр морт.