автор: anonimapokrifoff

Животът единствен май вече премина -
последния пристан намира.
И скоро ще бъда пак шепичка глина,
по-мъртвата част от всемира.

Мечтите ми, клетите, вятър ги вее
на куцата черна кобила.
В земята ми дяволът плява си сее,
куйрук гордостта е подвила.

Най-святите чувства със сухи езици
геройски пълзят по баира.
А тя, свободата, е все в белезници
и в мишата дупка се свира.

На мръсния ъгъл надеждата проси -
изкукала мършава баба.
И много отдавна тя няма въпроси,
и моли се само за хляба.

Макар за последно, не просто за жеста:
душата ми - в бойното стреме.
Но адът я има с насмешка зловеща...
А Господ ли? Хич не му дреме!