автор: lisiza

След повече от добрия обяд в ресторанта, Веско предложи на Лили да се качат в стаята. Спестените пари не достигнаха, взе от майка си ключа, уреден от нея с приятелка на рецепция. Беше на последния етаж с балкон, гледащ към утринните лъчи, които първи и за малко докосваха с топлината си стените. Младежът настоя да се качат по стълбите, на което приятелката му не възрази.

Лека усмивка озари хубавото й лице. Само преди два месеца мечтаеше да бъде в този хотел, но не като служител. Беше най-хубавия в Слънчев бряг с многото балкони, надвиснал над плажа и плувен басейн на втория етаж. Мечтаеше управителят да я определи за отличник на месеца, да й позволят да поплува или да остане да нощува поне една нощ. Другите оставаха, криеха се камериерките или портиерите да не разберат. И тази криеница беше по-сладка и чакана, отколкото ако й предложеха безплатна нощувка. Работеше тук, телефонистка на смени, вече втори сезон с очакване да разгледа хотела като гост някога. Умората от работата й бе натежала, но с присъщо за младостта търпение знаеше, че и този ден ще дойде, а следващия сезон ще си е у дома и ще продължи живота си.
Веско със закъснение се попита, дали не сгреши да използват стълбите в нейното положение, а не асансьора до 12 –тия. Но се беше размечтал, че всяко стъпало нагоре ще върне предишната радост от срещите им в студентското таванче, че ще усетят трепета на очакването след всеки етаж...
До последната площадка Лили не проговори и не преставаше да се възхищава на морето. Виждаше го все по отгоре и по-отгоре. А то оставаше същото. Надничаше през големите прозорци на етажите с леките им бели пердета. Изпитваше страх от водата и слънцето бе вредно за здравето й, но красотата на лятото отвън я привличаше с необяснимата си сияйна топлина.
Веско не откъсваше поглед от лицето й. Очите й не отвръщаха на нямото питане. И ето последното стъпало отвори тъмния коридор пред тях, с мамещ в дъното още един последен прозорец. Светлината струеше от него някак по-особено и падаше косо върху стената, сякаш я изрязваше от рамката на деня. Непознато вълнение обхвана и двамата, когато влязоха в стаята. Бе неочаквано гола, с бели стени и няколко кафяви петна, изплували пред очите им пред ярката светлина отвън в невъзможен танц, в този не стигащ гърлото нагорещен въздух. Легло, завеса, картина, стол, всичко се размаза в неизпитаното усещане, че няма да идват за първи път. Зад балкона морето не издаваше звук, вълните не нарушаваха реда на мислите, но неудържимо поискаха сега да са на брега и да усещат топлия пясък под краката си, да забравят предстоящия разговор и всичко да се върне на мястото си.
Веско се отпусна на единствения шезлонг на балкона забравил за момичето. Лили сви рамене и влезе в банята, не трябваше да я ползва, никой не трябваше да разбере, че са били тук. Майка му да се оправя след това. Това го може.
Веско се размечта отново: ”Направих го, какво толкова, довечера може да отидем и на бар, или в казиното, все някой приятел ще е на смяна, ще ни пусне без куверт...Два месеца само, а не се обади, можеше да пише. Мама е права, както винаги, ще я потърся, ще й обещая нещо, например този хотел. И ще дойде. Трябва да помисля и за кариерата си. Ама, че глупост беше да не се разберем и да я пусна. Но тогава не знаех, че ще избирам между Пловдив и Несебър. Предпочитам Несебър, но зимата е неприятно дълга, няма туристи, няма работа. Пловдив е голям град. Да, ще ми липсва и морето. Но в Пловдив ще съм с Лили и може би мама ще престане да се намесва в живота ми. Този път и Лили ще ме послуша. Бебето!, беше забравил. ...Не каза нищо. Нищо не ми каза, можеше поне с нещо и аз да се досетя...Едно дете отваря толкова врати. Ето и мама се примири...” Стресна се от Лили, застанала до него по хавлия с далечен поглед напред. Вносната хавлия скриваше тялото й, ако я видеше сега майка му щеше да се ядоса. Но първо да уреди нещата.
- Миличко, - Момичето не го погледна, - миличко, аз...-често не го слушаше, сега беше още по-трудно да започне.- ...исках да поговорим.
- Аз също. Но ти не спря през целия обяд. – Тя размаза скъп плажен крем по раменете си. Откъде го бе взела този крем? Да не е от запасите на майка му? Кога са се виждали?
- Лили, обидена ли си ми? Нали не се сърдиш, миличко? Виновен съм, но знаеш, обичам те. Толкова чаках да ми се обадиш.
Лили свали хавлията и остана гола под топлия въздух, прозрачен от насъбрало се желание и недостатъчност до изкрещяване. Веско се обърка, въпросът му тежеше, бе важно да говорят, но мислите му се слепваха пред неизбежната вълна обзела го щом я видя. Придърпа я към себе си, тя остана далечна и чужда.
Неотдавна в студентската си стаичка, бяха заедно и все още близки. Не говореха, той не забелязваше насъбралата се тъга в очите й, тя не виждаше разхвърляните му дрехи, праха върху неразтоворените книги. Дори не я покани да седне, не й предложи единствения си стол, а подпираше вратата приковал поглед в пода, не осъзнал чутото.
- Не си възхитен от това което ти казах. Не знаеше ли, че можеше да се случи и на нас? Бебето е наше...- Тя се бе обърнала да скрие разочарованието си и надигащия се позакъснял срам.
- Бебе? – повтаряше той, сакаш чуваше за първи път тази дума.
- Тръгвам си. Не можеш да решиш, както винаги. Ще реша, вместо теб. И...няма смисъл. Не ме търси повече.
Веско нямаше сили да отговаря. Не знаеше какво да каже. Когато се огледа, тя беше затворила отдавна вратата след себе си.
- Почакай, Лили, аз...почакай! Лили-и-и-и...
Лили сложи ръка на рамото му.
– За какво се замисли, какво очакваше да видиш? Бебето? Да личи? Вече приключих с тази история, да се насладим на сегашната.
- Какво е приключило, та ние едва сега започваме!
- Приключи и започваме нова история, - Дръпна се Лили.- но без бебето, няма го вече.
- Бебето? Исках да те попитам, не да те помоля...
- ...да се омъжа за теб? Късно задължение...Бебето ни раздели. Не майка ти. Взех решение, вместо теб, не помниш ли? Сега може да се любим и след това ще се разделим отново и всеки ще си отиде в своя град. Лятото скоро ще приключи с това и нашия сезон. Нали не мислеше, че ще остана в Несебър? По половин година без работа за цял живот?
Веско се почувства измамен. Обяда, хотела, майка му с глупавата идея за тази стая. Предложението, което дори не направи. Какво правеха тук, търсеха нещо изгубено, не го намираха, защо изобщо го правеха.
Прохладата, тишината и ослепителния изглед отвън се сляха. Всичко се завъртя пред очите му. Днес ще са заедно, сега ще бъдат заедно, а утре. Няма утре. Недоисказани омраза и желание се преплетоха. Проклетата хотелска стая им върна старото вълнение. Да са заедно, а после...После, верни на егоизма си сетивата им се изостриха за любов, но те не се обичаха.