автор: Lachistata

Ние сме едни, а те са другите.
Без точка на пресичане
и без упорна точка

мечтите ни стареят
някъде по паралела
на тази линия,
която отникъде тръгва
и през чукари, поля и градини
никъде свършва.
Свършват мечтите ни
в среднощния влак
сред пияни, бездомни,
смрадливи несретници,
захапали лакомо сухия хляб,
сякаш това е достатъчно.
По-глухи сме с тебе, приятелю,
за глуми и глупости,
отесня ни до болка светът
и не слушаме.
Тъп, плосък екран е светът,
натъпкан до гуша с баналности,
ужаси, цифри и знакове,
мръсни мангизи и гадости,
диети, гимнастики.
Крадци и развратници винаги има,
има и плачещи,
а ти- ти си по-шарен отвсякога
и децата ни също ги има...

Омръзна ми... Втръсна ми
да спасявам
каквото не искам да помня,
да спасявам калейдоскопа
на малкия, личния свят
от нахални самотници.
Ние сме двама,
те са всички останали,
разсмей ме отново
с твоята тъпа цинична шега
и кажи, че съм хубава
през мъниста от щастие.
Ела, успокой се, приятлю мой...
В хамак на ръба на света
над всички превземки,
суети и битуване,
през огледало поглеждаме
другите, смешните, кухите...
И се кискаме, кискаме,
отеква нашият смях
за минута космическо време...
Сетне се връщаме,
ръка във ръка
с калейдоскопи в сърцата си,
малко побъркани...