автор: thebigplucky

”... каквото сме загубили - остава,
каквото припечелваме е дим...”
Калин Донков

Сметките, за изплатените суми, пристигат.
Безочливо безсмислени; побъркващо точни.
Пълнят душите;
като отдавна непроверявани пощенски кутии,
по стъпалата разпиляват се чужди нерви и усилия.
Напомнят преминалото.
Прекарват дните (и изпитото в тях) през иглени уши -
(грях неизплатен е немислимо...)
Не питат – за нищо.
Знаят,.. цифри не са необходими – само осъзнати изводи.
Не ги интересуват оправдания и причини.
И кой-на кого, защо и какво точно е замислял;
(изобщо замислял ли е...)
Наранените алтернативи измъчено гледат встрани –
агониите на всеки са си лични;
(гледката в нито един вариант не е красива
и не е нещо, което се коментира).
Разпъдени мислите,
като гарвани през зимата, в черни ята се събират;
шумно и грозно в бялото влитат,
преравят засипаното,
измъкват скритите истини и им изкълвават очите.
Пресипнали, признанията изписват стихове -
за светли надежди, за мечти възвишени;
за вятър, разнасящ аромат на зрели смокини;
за море, за вълни, приласкали всичко...
Болките, в дълбокото стаили се,
като последните искри в очите
на куче, заради вярност пребито,
поглъщат отровата на смисъла, вместо наркотик;
кръст си избират – разпятието поне да ги възвиси;
на бесилото на собствените си терзания увисват;
преливат в откровения среднощни пред икони измислени;
пречистват се в осъмването пред сбъднат изгрев...

Каквото сме поискали – платили сме го;
непоисканото – предстои,
тупти и диша в гърдите ми.
Ще му дойде редът, когато за последствията спра да мисля;
когато изплатените сметки се разчистят
и поредната истина изтика от очите сенките встрани.
А после ще чакам – за неизплатеното някой да ме подири.

По стъпалата, думите, задъхано идват...
От тях е късно да се крия.
___________