В душата ми е утрото разтворено…
И ако вдъхнеш глътка ти поне
от тръпнещите ù вълни,
ще видиш изгрев кехлибарен,
в зениците ми отразен…
Ще вкусиш сладостта на бяла пита…
И с лудо вино ще те залюлей
старобактрийската ми кръв…
В душата ми е утрото разтворено –
за твоя дъх…
Х Х Х
Избяга антилопата.
А ти, безсилен да я спреш,
ореш на спомена безсинурната нива.
И стърже дървояд в сърцето ти.
Приятелите са далече –
светлинен лъч не може да ги стигне.
И само малкото щурче в душата ти –
тоз вечен трубадур - припява:
„Избяга антилопата, избяга…”
Х Х Х
Забодена с невидими звезди –
изпрана, душата ми е опната
на слънчев лъч между земята
и небето…
Тялото ми морно е полегнало
в прегръдката на детелината…
Ела… Ако душата ти е звездна
като моята!