автор: elsion

Тъжен свят, тъмен свят, езера огледално безименни,
потъмня, посивя край водата добрата върба...
Много песни изпя с звънки клони и сребърни листи,
много сенки приспа, там, на меката, росна трева.

Покрай нея в магически танц се меняха сезоните,
самодиви крояха вълшебства от шепот и смях...
Ветровете редяха в захлас строфи ледено-огнени.
А веднъж странен пътник от болка измъчено спря.

Бяха сиви от прах, избелели от слънцето дрехите му.
Бяха скръбни дълбоките, меки, гористи очи.
По гърдите му смъртно горяха сълзящите белези
от двуострия, хладен метал на безумни войни.

И заплака онази, която сърцето му викаше.
Избледняха от мъка цветята по края на робата и.
Там, където попиваха сълзите - обич поникваше,
и закапа любов от душата и. Всеотдайна, всепроникваща.

А над странника гаснещ, от жалост, върбата посърна.
Тъмнина я полази - по нежния ствол чак до сока на жилките.
Страшни думи зашепна на мрака да се отвърне.
И закапа живот от снагата и. Все по-силно, по листите. Бликна.