автор: rainy

              Туп... Туп... Туп...
              Когато преди години попадна на това древно китайско мъчение, пренебрежително се усмихна. Има си хас да не идеализират отново тъмния Изток и неговите изчанчени за нормалната психика прийоми. Сега равнодушно отбеляза, че хората нямат граници в извращенията, а тия, с дръпнатите очи, са върха на пирамидата, докато разваленият кухненски кран монотонно пускаше капките си в тишината на черепа му. Вероятно щеше да спре едва тогава, когато пробие хипоталамуса му, макар че усилията бяха глупави. Тестото, което представляваше мозъка му, беше с вкиснати яйца и пресечено мляко и щеше само услуга да му направи, ако не се мъчи с мъчения, а директно го изхвърли в контейнера.
              Ръката му механично хлътна в джоба на шлифера, с който продължаваше да е облечен и където обичайно държеше цигарите си. Само че не беше палил десетина години и вместо познатата отрова пръстите му измъкнаха изсушено върбово венче. Няколкото дни на тъмно бяха хербаризирали листата и те се разтрошиха, без да ги стисне дори. Постави внимателно оголения от цвят скелет на масата и докосна внимателно, с върха на кожата си, кората на крехкото дръвче. Спомни си как се шегуваше с „женския” обичай и несъвместимостта на лазарките с мъжете, към които искаше да се причисли усмихнатото дете, опитващо се да го закичи със собственоръчно сплетената върба. Нали беше празник... Спомни си и как го пъхна, когато чу писъка на спирачките, сякаш бе най-важното нещо в този момент. Докато асфалта гостоприемно се разстилаше под тялото на сина му...
              Изведнъж се разнесе звук, който го накара да се изправи рязко. Някъде биеше камбана, но не за опело – бавно и протяжно, а тържествено, апотеозно. Подигравателно величаво... Той погледна нагоре, откъдето го гледаше просто олющената мазилка. Затвори очи. После отново ги отвори и впери зеници в една паяжина и нейния господар, сврели се комфортно в занемарения ъгъл. И Той го наблюдаваше втренчено. В отговор устните му се усмихнаха. И замръзнаха.
              Беше изгубил най-човешкото чувство. Да прощава.