автор: jantreya

Куцукат дните ни. Не тичат вече,
а тротоарите са листи неизписани.
До другия им край е тъй далече,
че пътищата си изгубват смисъла.
Днес времето ни стига до завоя,
зад който обитаваха надеждите,
че този свят е мой, или пък твой е
и все към него тайничко поглеждахме.
Миражно е зад него битието ни,
а тънки са на чувствата подметките.
Мечтите издребняват до монета,
която даже не покрива сметките.
Но затова пък бавничко вървейки,
се вглеждаме в пропуснатото камъче,
загърнато с трева, в цвета по вейките
и мравки как строят кафяво замъче.
Внимателно, по детски откривателски,
докосваме с ръка ония дребните
неща, обезценявани предателски,
а всъщност истински и най-потребните.