автор: tomatroev

ПРОЛОГ... / продължение /

Не съм разговарял повече с баща ми на тази тема. А и защо?
В нашето градче той имаше добра работа, но искаше да стане и „партиен член”.
По онова време на власт бе оная Партия / не че сега не е! /. Но тогава да се говори за библията и за Христос не бе много модерно и желателно! Време на диктатура.
Бях малко момче и тази тема също не ме вълнуваше особено. Някакви ръкописи. Виж, да бе съкровище: злато или сандък със скъпоценни камъни, както в книгите, които тогава четях!
Не съм си поставял съзнателна цел – да я търся упорито, докато я открия. И все пак мисълта за тайната пещера винаги присъстваше в съзнанието ми.
Когато отивахме към морето с Братовчеда Драго да плуваме или или да събираме по плажа „дяволски нокти”, или просто да си играем край брега, винаги съм се оглеждал за нея.
Долу бе плажа, а горе глиненият бряг бе стръмен и отвесен като разядена от дъждовете и слънцето стена, с множество пукнатини, малки или по-големи ниши в тях. Там бе царството на птиците. Те бяха стотици, гнездяха в тези пукнатини, недостъпни за хората и прекалено малки, за да бъде една от тях пещерата, за която ми бе разказвала баба.
Може би пещерата е долу, в ниското, където вълните се разбиват в брега или пък най-после някъде из онова неравно, застинало и мъртво глинено поле между морето и високия скат, осеяно с блата и тресавища, покрити с висок жилав саз?
Да, долу морето също бе образувало кухини, ала те бяха непрекъснато заливани от вълните, а пък в полето, дори и да е имало някога пещера, тя отдавна вече е изчезнала под сипеите.
Освен на брега, понякога, макар и по-рядко, отивахме да играем на летището. Старата ни къща бе близо до него. Летището бе в единия край на голямо равно поле, „кърът”, както казваше баба. През есента ние ходехме из къра да берем гъби. Точно зад нашата къща, в началото на къра имаше стар бункер, останал от войната, малко страховит, като сиво, заоблено чудовище. Щом влезехме вътре, от ъглите и от локвите в краката ни изскачаха десетки жаби, винаги бе студено и влажно, и ние не се застоявахме много там.
Веднъж, когато търсехме гъби, на запад от бункера попаднахме на някакви останки от стари зидове, които почти не се виждаха сред тревите.
Цялото място беше леко издигнато сред равното поле. Не хълм, не дори и могила, по-скоро като някакъв остров сред зеленото море, камъни и плочи, заобиколени отвсякъде с трева. Остров, пълен с движение и живот, сред тишината и покоя на тревите.
Беше топъл есенен ден. Спомням си големите кафяви гущери, които се препичаха неподвижни на слънце върху топлите плоски камъни и. Бяха кротки, почти като питомни и дори даваха да ги хванем, след което бързо, с едно рязко завъртане, се изплъзват и в ръката ви остава само опашката им, която се извива и също се опитва да пълзи, сякаш има някакъв свой, отделен от гущера, живот...
Точно в това царство на гущерите, съвсем случайно открихме пещерата.
Какво е имало някога тук - приказен замък или мрачна крепост?
И тези странни гущери... Може би преди много години са били огромни зли дракони - и още продължават да пазят! Но наоколо е вече само камънак и бурени!
Някаква магия или просто времето, е разрушило всичко тук, смалило е и тях, и те само бледо, смътно подобие на нещо величествено и страховито...
Това, което открихме, бе не пещера, а подземие.
Една от плочите сред буренака ни се стори малко по-голяма. И там имаше десетина гущера. Стояха си там като препарирани и ни гледаха кротко с неподвижни очи. Разгонихме ги внимателно и обърнахме плочата, внимавайки да не ги затиснем.
Квадратен тъмен отвор видяхме и някаква стълба, която водеше надолу. После, когато внимателно започнахме да слизаме надолу, разбрахме, че не беше точно стълба, а по-скоро метални стъпала, едни под други, в дълга редица, забити в камъка. Спомням си, че останахме малко разочаровани - от широкия отвор навлизаше струя светлина, но подземието бе празно.
- Тук е по-тъпо и от бункера – каза разочарован Братовчеда Драго – даже и жаби няма!...
Ала грешеше.
Тъкмо там, където бях застанал, имаше малка локва – тъмна застояла вода и в нея една голяма зелена жаба, издула самодоволно гушата си като балон.
Кое момче на петнадесет години няма опит в ловенето на жаби!
Затиснах я с крак да не избяга, внимателно я хванах за пъпчивата и глава и се изправих:
- Май намерих нещо...
- Какво е? – попита Братовчеда Драго шепнешком, като чели някой можеше да ни чуе в тази дупка. – Нищо не виждам!
Той излезе от тъмното и се приближи.
- Съкровище! – казах аз и скрих жабата зад гърба си. Усетих я, че размърдва крака, опитваше се да избяга. – И то какво! – рекох и тикнах жабата в лицето му – На, виж я!...
- Глупак! – извика Братовчеда Драго, ехото в подземието гръмна и усили още повече гласа му и ние инстинктивно застинахме и се снишихме.
Май наистина бе по-добре да шептим!
Жабата, зашеметена, бе паднала по гръб и стоеше без да мръдне.
Братовчеда Драго се наведе и я взе.
- Жива ли е?
- Жива е – каза той – Искаш ли да я цунеш? В такива подземия жабите били омагьосани принцеси!...
- Цуни я ти – казах – дошъл съм тук да търся тук съкровището на дядо, а не принцеси...
- Е, тя ще ти каже къде е сандъка! Хайде, гушни я...
Той се опита да пусне лигавата жаба в гащите ми.
Отскубнах се и побягнах. Братовчеда Драго ме подгони с жабата. Бягах навътре и изведнъж в тъмното се спънах, нещо глухо издрънча в краката ми и паднах. Подът там бе от мека пръст. Опипах с пръсти камъка, в което се ударих , бе голям и объл... Но някак много гладък като стомната, каквото в къщи имаше баба и с някакъв ръб по края...
„Дявол да го вземе – помислих си – това не е камък!
Братовчеда Драго дойде и го вдигна. Занесохме го на светло. Беше голям глинен капак.
В този момент и двамата си мислехме за едно и също нещо. Щом има капак, значи има и глинено гърне...
- Не е гърне - каза той – по-голямо е, трябва да е делва!
Да, най-после бяхме открили съкровището на дядо!

Следва продължение...