автор: joy_angels

Стоя пред белия лист,
а думите – лястовици -
разказват крилати истории,
които са страшно красиви и подредени,
но всъщност изобщо не са мои
и ти никога няма да заплачеш над тях,
защото не се казвам Фотев,
нито пък Дебелянов,
а те не разплакват чуждите,
пък и ти не си толкова стара -
тази дума още те обижда -
и не ме чакаш на прага,
защото живееш в апартамент
и няма начин да изпълня
прозореца на стаята ти в тъмното,
защото етажът е шести,
а аз не съм алпинист;
всеки ден асансьорът изкачва
теб и торбите с грижите ти
нагоре -
по-близо до небето,
а вятърът замирисва на мекици,
на пълнени чушки,
или на леща,
в зависимост от това дали слънцето
е вляво, горе или вдясно
от кухненския балкон;
очите ти малко отслабнаха,
обаче сега очилата са адски модерни,
бръчиците стават все по-осезаеми,
но нали ти подарих онзи крем с кю-тен
и пак си хубава -
Господи,
колко си хубава -
докато сръчно сменяш чаршафите
и минаваш килима с прахосмукачка,
за да осмучеш ъглите на самотата си,
а после правиш крем карамел от усмивки
и слагаш букета лалета
в най-скъпата ваза -
ах, каква красота стана в хола -
и чакаш.
Чакаш да се завърна.

Мамо.