Родени под звука на конски тропот
в безкрайните, зелените поля
ний, скитници, превърнали живота в поход
към светещата точка над върха
препускаме, възседнали конете -
кръстосваме безкрая на степта...
Понякога, умората усетили,
номадски стан тъкмиме край река.
Загледани през огъня - оттатък -
бленуван рай ни мами, а пред нас - река:
проблемно зеят в нея на акулите устата
и крокодили за страха четат трактат.
Благоразумните до тук ще спрат.
Реката на страданието ще канализират,
с конете си степта ще разорат -
свой рай ще посадят, насреща няма да се взират.
Аз нямам сили да остана.
Да плувам, мисля, че не знам,
но няма да оставя в океана
да ме довлачи мътната вода!
И конят да ме изостави,
знам, ще се справя и сама,
че смехотворно е да се удавя
на мъчнотиите в една ... река.
Ще стигна до брега, където не се страда.
Ще се поскитам, ще се изсуша.
Но видя ли, че Раят е с ограда -
ще се науча да летя!