автор: mi_me_to

Притоплих съня от карамел.
А мислите изстинаха в безмислие.
Остана в пръстите ми акварел,
с който да принудя липсите

да очертаят прозореца като врата,
през която въздухът ще се сгъсти.
Ще влезе свят, в половината ми душа,
а от другата - ще се изнизваш ти.

Запълват ме зведите,
рея очите си, в най - простичкото някъде,
заприлича ли небето на молитва,
с която гаснат сенки от душата ми.

Небе и вятър,
разговарят прозорците,
с пролуки от хлад - мълчание,
изостанало от сезоните,
заклинание -
звезда в дланите ми.
Усет в ръката.