автор: joy_angels

Малко след като се ожениха, Кара Кольо насади три ябълки в долния край на двора. Майка му каза, че не е на добро да сади плодно дърво, хеле пък три, преди още да е проплакало дете в къщата. Но той не послуша. Нещо живо трябваше да остане за спомен от момента, в който пренесе Русана през прага. Нещо извън двете коли чеиз, с които нейните я изпроводиха до дома му.

Същата нощ, когато най-сетне той отпи от кладенеца, дето месеци наред мира не му даваше ден и нощ, Русана се изприщи. На сутринта, когато слънцето ги поздрави през прозореца с първия ден от новия им живот, страните на невястата му бяха покрити с грозни струпеи. От що беше станало, какъв въглен гореше душата на невястата, така й не се разбра. Но тя отказа да излиза в този вид от стаята им, а той тръгна по знахари и баячки из цялата околия. Донесе мехлеми, Русана се мажеше, но резултат нямаше. Майка му нареждаше през зъби, че не е време за залежаване, че къщата иска работа, че трима мъже и една болна са легнали на ръцете й, но Кара Кольо не чуваше. Не й беше до нея.

Накрая една стара ханъма в турската махала през две села му рече: “Навикнала е твойта изгора на хубаво. А ти и всичко край теб е бедно. Тя те е искала и дотам е било наред. Но като е станало нейното - сега види, че труден път я чака, а върлото не й е по силите.” Не му беше трудно на Кара Кольо да си представи пръстените подове в къщата още от дядовото му време и беднотията в двете одаи, в които живееха той, майка му и двамата му братя. За да вземе Русана, беше пристроил още една стая, в която грейна чеиза на невестата: не беше виждала тази къща толкова цветове и хубост на едно. Ала тази хубост беше като кръпка на цялата немотия наоколо.

“Ще посадиш три дървета - му рече ханъмата. - Ти избери какви, ама живо да раждат. Вечерта ще излезеш по тъмно с жена си и ще преспите на двора между дърветата. И с нея да бъдеш, щом се покаже луната. Така страхът й ще изтече в земята – и готово. А дърветата да ги гледаш като деца, щото ще ти потрябват”.

Насред късна есен Кара Кольо засади фиданките, а майка му мърмореше. На вечерта стори каквото ханъмата рече: Русана застла чергите и губерите от чеиза направо на шумата и по риза се мушна между тях. И тя се беше намъчила от грозотата си: като трябваше да излезе от стаята ходеше забрадена тъй, че само очите й святкаха. Беше готова на каквото й да е, само да тръгне отново из къщата и селото както преди. А то вече езиците здраво приказваха през комшулуците, че хубавата Русана, дете взе най-желания, но беден момък в селото, се е оказала нефелна.

Дали земята помогна с шушненето под сплетените им тела, дали осланените треви ги омаяха или вятърът просто отвя болестта от шепите на мъжа, който ненаситно галеше невестата си – на сутринта Русана беше с лицето си. Бялата кожа над източената шия беше като онази преди месец, само очите гледаха морно след дългата, най-истинската им нощ след сватбата.

От този ден жените в къщата станаха две. Чевръстите им ръце месеха, готвеха, перяха, чистеха, предяха, галеха. Но едната галеше порасналите си синове, а другата – мъжа си. Минаха месеци, затъркаляха се зими, ябълките надминаха по бой и Русана, и Кара Кольо, а деца нямаше. Свекървата мърмори, мърмори, пък млъкна, щото и нейният Кара Кольо беше дошъл чак на шестата година. А един ден млъкна съвсем когато конят, нает да вършее на гумното, се уплаши и я ритна. Мъчи се две нощи, през които Русана не мръдна от одъра й, а призори само въздъхна и се спомина. Така Русана остана единствената стопанка на къщата.

Най-накрая Кара Кольо не издържа и потърси отново старата ханъма за съвет, но и тя се беше преселила в отвъдното. Нямаше помощ отникъде. Месеците минаваха един след друг, Русана беше все така хубава, но женското в нея се смаляваше. Беше заменила майката на мъжете в бедната къща – готвеше, шеташе, кърпеше, гълчеше. Разликата беше, че вечер се прибираше в одаята при най-големия брат и лягаше между чергите. А той все по-рядко търсеше бедрата й в тъмното, а като ги потърсеше – ръцете му яростно мачкаха месото й. Но дума не й казваше напряко. А това я убиваше по-сигурно от всяко обвинение.

Кара Кольо отсече първата ябълка на осмата есен. Никоя от фиданките не беше цъфнала дотогава. Една сутрин, след като Русана се сви на кълбо и не му позволи да легне отгоре й, той стана и отсече дървото. Когато стволът поизсъхна, изхвърча на дим през комина. Напролет пък реши да я води на доктор в града. Русана се дърпаше, не искаше чужди мъже да я пипат гола. За късмет – тъкмо тръгнаха, окът на каруцата се счупи. Кара Кольо разпрегна кравата и отсече втората ябълка. Не можеше да направи ок от това дърво, но го отсече ей тъй, от яд. И така си останаха в село, а след два дни над къщата се появи първият щъркел.

И когато Русана мислеше, че няма какво по-лошо да й се случи, над оградата прелетя мълвата, че от месеци Кара Кольо жъни нивата на една вдовичка от съседното село. Русана никога не знаеше къде се губи мъжът й понякога. Като чу какво става, нещо в нея понечи да се надигне от обида, но бързо прегоря. Нямаше смисъл. Само вечерта хубавицата си поплака до последната ялова ябълка, а женското в нея се сви на топка някъде близо до сърцето й и стихна.

Дойде и истинската жътва. Нощите бяха толкова къси, а единствената нива – толкова далече, че Русана с тримата мъже трябваше както винаги да изкарат няколко дни на полето. А там нямаше и едно дърво за сянка. Тогава Кара Кольо отсече последната ябълка и скова навес, който покри с черги. Денем имаше сянка, а нощем – покрив над главата. Не че дърветата в гората се бяха свършили, но последната ябълка му беше просто трън в очите. Само търсеше повод да я махне – и го намери.

За пръв път Русана не пя докато жънеше. То с годините песните й все по-жални бяха ставали, ала си беше адет да пее, да прогонва дъжда. Но вече й бе все едно. Идея нямаше как ще продължи животът й, но и нямаше какво да го мисли. И тъкмо накрая, когато им оставаше още ден да довършат кръстците, Кара Кольо не издържа и след вечерята насред нивата подхвана средния брат да отидат до селото на вдовичката уж по работа. Двамата братя се разбираха по мъжките си дела, докато изтърсакът беше слаб и нежен, та от време оно го оставяха в къщата при жените. Никой и не помисли да го вземат със себе си, че и не беше редно да оставят сама жена на полето.

Щом двамата се скриха зад завоя, Русана пое към реката и за пръв път се разплака в присъствието на друг човек. Малкият й девер видя как се разтресоха раменете й под елека и чу гласа й. Беше като вой на ранена вълчица. Русана нямаше нищо, което да иска да задържи, нямаше и какво да очаква. В душата и зееше празно. Такава празнота раждаше звезди на небето, но на земята обикновено сееше смърт.

Момчето тръгна след нея, без да знае какво да направи. Той обичаше Русана, както се обича сестра и дори майка. Но не знаеше, че в тази приглушена вечер ще види голата Русана да плаче и да се къпе в реката. Не знаеше, че някаква непонятна, но сладка сила ще го накара да я изчака на брега и да погали лицето й. Не знаеше, че ще стане мъж там – край реката – а после под навеса ще има топлото и тръпнещо тяло на Русана и пак, и пак, и пак, докато Зорницата светне и им подскаже, че стъпките на двамата братя приближават.

След това лято малкият брат се изгуби в града. Никой повече ни го чу, ни го видя. Не го намериха дори за кръщенето на толкова чакания син на Кара Кольо. Когато момчето се роди, Русана поиска от мъжа си само едно – да насади три ябълки в долния край на двора: една за здравето на детето, една за нейно здраве и една – за здравето на изчезналия брат.

Още на другата пролет ябълките цъфнаха.