автор: valiordanov

Много често тихо разговаря
по улиците, докато върви...
В душата си понесъл е товара,
който трябва сам да издържи.

Словата от различни житиета,
като на лента в мозъка вървят.
Смесица от проза и куплети
от минали спектакли му звънят.

Яви ли се пред публика, забравя
болежките житейски и проблемите,
които във гримьорните оставя,
за да запази светоста на сцената.

И знае, че във залата, стаена,
щастлива, че изцяло се раздава,
усмихната го гледа Мелпомена.
Публиката на крака му става...

Прожекторите са му ореола.
Самият той е вече божество.
За неговото бъдеще се моля:
Все тъй благословен да е! Дано!