автор: dumite

Ти ми причини Зло (каквото и да значи това).
И тъгата се опита да нахлуе в мен. Вече знам навиците й - когато влиза с взлом в чужда къща, дори не си сваля обувките.

А те никак не са леки. Всеки път ми идва да й кажа, че все пак е дама, кубинките не й отиват. Явно има лош вкус, а душата ми е крехка. Първо минава през стомаха ми – две уверени стъпки тъпчат рано напъпилите кокичета на равновесие. Толкова ми е тежко, че дори нямам сили да просъскам „Отмести се!” Скоро ми олеква на стомаха и .... остра болка прорязва сърцето ми – алена ливада макове. Косачката ги поглъща. Опитвам да изкрешя, капещите капки кръв ме задавят. Последният мак пада под зъбците, но окосената ливада чува малчанието на мотора. Думите вече не са й нужни. Мълчи.
И... последната стъпка бавно се отпуска върху ЛИЦЕТО. Грайфери. Чувствали ли сте как тъгата стъпва по лицето ви. В един миг кожата ви става много, много мека, съвсем удобна за отпечатъци. В следващия миг,когато я докоснат (кубинки все пак) се опъва от болка. И застива. После няма нужда да си детектив, бръчката вдясно над устната е от грайферите на ОНАЗИ ТЪГА, а тънката мрежа около очите ОТ ОНАЗИ.
Мога да понеса всякаква болка. Издържлива съм.
Не мога да понеса бръчките – СУЕТНА съм. Когато кожата ми стана подозрително мека, СУЕТАТА отвори врата на думите.
Върви си тъга! Нямам нужда от бръчки!
Ти ми причини зло.... не успях да се натъжа....., защото се уплаших от ... бръчките...