автор: trubadur

I
В безкрая всичко има основание:
машината обсадна, и Стената.
На звяр окървавеното деяние,
и питомна подир човек, резбата.

II
Щафета съм. И светлини, и сенки
в неистов полет-бяг си ме подават.
Безлик ме галят незадоволени,
и запъхтени мигом изостават.

III
Сумрак от рози следва тиня златна,
екстаз спирален ревността помита!
Гравират образ мой посред Лицата,
а сам съм удивен и вперен зрител.

IV
Поканени са всички. Карнавалът
от присмехулни домина превзет е.
Чудовища и ангели пристават
с гондолите, обсипани с конфети.

V
Сред хоровод неназовани Утре
зове ме всяко да му кажа име,
и в лабиринт от сводести минути
ме мамят, прелъстяват ме: сбъдни ме!

VI
В калейдоскоп откликващ световете
бих рефрактирал, както връхлетят ме:
един без грижа, другият - без цвете…
Но не е призма апогеят вътре.

VII
По езерото, водоравно първо,
рисунъка си фин, сърце, довея.
Сега с копнеж и с грубите си пръсти
гали напразно цветето-камея.

VIII
Вървя по светлосянката. Бръсначът
окамово зяпачите привлича.
Видян отвътре, смея се. И плача.
Подхвърлен зар. Привършен. И двуличен.