автор: zinka

Недей да ми казваш: тъгата е извор на стихове,
блазе ти на тебе, която си пълна с тъга !
Накъсвам, изхвърлям, изгарям до край всички мигове,
да можеше той, да не бе отпътувал сега.

Да можеше той, да погледне в очите ми ласкаво,
на моята гръд да положи унесен глава…
Да можеше днес да усети в покоя на вятъра,
че не е любов – ако въгленче тлее в праха.

Да можеше в него да звънне звънчето на утрото,
тъй както у мене се буди със вяра деня,
че ние сме Ние- без капка превзетост и лустро,
когато гори с ярък пламък у нас любовта .

А моята обич е чудо от Бога изпратено -
рисува с пулсиращи пламъци птици в летеж.
Когато обичам - обичам до край, без остатъчно
и вятър отвява следите от моята пещ.

Недей да ми казваш, че има години за влюбване,
недей да се правиш на мъдър- защото не си !
И ти заминавай! Аз бих ти дарила на тръгване
голямата своя тъга.
Но не можеш …
Уви