Вьрвя по паважа.
Тьрся.
Тьмно е, та се налага да тьрся...
И срещам един.
Прозорец.
Сьвсем любезно,
в телеграфен стил,
обяснявам, че не него тьрся и,
недочакал отговор,
продьлжавам.
Вьрвя по паважа.
Пред мен изскача един.
Балкон.
Аз пак така в телеграфния
се опитвам да го разкарам от пьтя си.
А той:
- Не ме ли позна бе, човек?
Аз сьм тоя с Жулиета...
Подкупва ме значи.
Аз хуквам да го катеря -
чувал бях, че е красива и богата.
Щурмьт е непосилен. Бия отбой -
не сьм сигурен дали
момата си заслужава.
Продьлжавам. Вьрвя си.
И срещам една.
Стена.
- Извинявай - казвам смутено.
Не я бях видял да се приближава.
Настьпи неудобно мьлчание.
И приятелско потупване.
По рамото. Моето.
Тротоар.
С топли думи и усмивка
ме измьква от вцепенението.
Предлага да позяпаме
небето пред нас.
Голям смях му дрьпваме.
А то, небето,
взе че се обиди
и се опита да ме сплаши
като се престори
на сьрдитата физиономия
на майка ми.
При други обстоятелства
номерьт му би минал,
но в меката прегрьдка на тротоара
нямаше как да се стресна
от бьлващата ругатни,
иначе мила,
майчица:
- Напил си се...
- Две бири само.
- ... и толкова кьсно...
- Ооо, не започвай отново, майко,
не сьм дете ...
и вьв вьлшебни приказки не вярвам...