автор: iony_ada

Единствено заглъхващото „ние“
oтеква по алеята зад нас.
Потъваш ти, а с теб и аз.
Не виждам в твоите очи, а в моите не гледаш ти.

Във този свят на мрак сме разделени,
като частици в хаос разпилени,
настигащи се в своя вечен бяг,
нетърсещи опора или бряг.

Умира мигом всеки порив,
изгаря като клечка от кибрит.
Нечут заглъхва всеки вик,
а всеки връх го чака срив.

И тук на почит е порокът -
всевластен. Винаги е бил.
Бе казал някога Пророкът,
че все към него всички се стремим.

А любовта необратимо ерозира,
разтваряйки се в непрогледна празнота.
Сега я има. Утре си отива
безследно и без „сбогом“ и даже без вина.

Не бързаш. Краят ще настъпи,
но ти го искаш. Истински дори.
А може би отдавна е настъпил?
Но вече просто не боли.