Красяха нощем портата от лани.
Безкрайно стари, като смъртен грях.
Настъпани, ожулени, онеправдани,
Обичани до лудост, мразени до страх.
Ти бил ли си цървул? А куха лейка?
А тикви яздил ли си в полунощ?
Когато любовта ти в миг офейква
А ти си без обувка и без пукнат грош.
А налъмите цъфтят като разпрани,
До портата, пред бабиния праг.
А баба ми, така не се накани, /да ги хвърли/
Той, дядо ми ... отиде си от рак.