автор: angar

Така обичах езерото Вая!

По бреговете му, във мойто детство,
люлееше тръстиката стъбла,
и въздухът звънеше и свистеше
от птичи гласове и от крила.

И лебедите, лилиите живи,
намираха покой и отдих тук,
когато, северно от планините,
сковаваше водите леден студ.

И как –
с непостижим инстинкт за прелет,
на патиците дивите ята
се вдигаха и литваха на север,
за ден преди да дойде пролетта!

Сега загива езерото Вая!
Отровен, чер поток го е залял
и бързо го превръща в мъртво блато,
със дъно от отровна, черна кал.

Знам –
не напразно в клетвата твърдиме,
че всяка педя българска земя,
с оръжие в ръка ще защитиме
от посегателствата на врага!

От своята безотговорност само
не можем с нищо да я защитим.
На бързи темпове,
на кратки петилетки,
със него своя данък ще платим.

Ще умъртвиме езерото Вая!

За него няма да ни обвинят
потомците,
че няма как да знаят
какъв прекрасен беше този кът!

А най-обидното ще е, когато
на някакъв съвет ще се реши:

“Тук вечно е било отровно блато,
което трябва да се пресуши!”

1980 г.

___