Усмихвам се
над плетивото от коприва,
заплитам парещите стръкове
чевръсто...
Ех, още малко
и ще мога да помилвам
лицето ти
със изранените си пръсти!
Нощта си тръгва
и навън развиделява,
но мракът във очите ти стои...
Подшушнали са ти
къде копривата съм брала...
...и всичките ми неродени думи,
за теб са неизказани лъжи.
Сега ще позволиш
да ме горят на клада,
на кръст да ме разпъват призори...
А аз ще ти оставя без пощада
усмивката си.
Да не те боли...