автор: kasiana

Малко ми са пътищата, мамо,
дето извървях до днес.
Споря с върховете – вдигам рамо.
Пея с низините. И ти пращам вест.

Не тъжи, че рядко се завръщам
в твоя град с бароково лице.
Искам да прегърна всяка къща,
всеки хълм и сгушено селце…

Бързам да открехна хоризонта –
слънцето при теб да долети.
Да превзема честно всяка кота,
пътя си и своите черти.

Знам, че ме очакваш в утрин синя –
с бухнал хляб и майчин благослов.
Знам, че в самотата си проклинаш
тази моя скитница-любов…

Знам. Но мога ли да спра съдбата –
питка медена – търкулнат ден…
Тичам да я стигна…, а Земята
все расте примамливо пред мен…