автор: joy_angels

И двете носеха рядкото име Пролет. Едната плачеше, а другата се смееше.

Аз бях връзката между тях и не подозирах нито за сълзите на едната, нито за щастието на другата. Изкарах тегав работен ден след броеница празници и се върнах у дома, омачкана до сиво. Тъкмо бях приседнала в кухнята, раздвоена от екзистенциалния въпрос “яйца или картофи” за вечеря, когато телефонът иззвъня.

Не беше особен звън. Нищо тревожно. Телефоните чудесно знаят, че не бива да издават напрежението си при лоши новини. Иначе никой няма да отговори, а новината просто ще изчезне мумифицирана. Тъй че аз спокойно вдигнах слушалката и така разбрах за едната Пролет.

Инфекцията по средата на бременността й не беше просто инфекция. И не беше въпрос на лечение, което от няколко дни безсмислено прилагаха върху изнуреното й тяло. Беше смърт за близнаците й. Животът изтичаше между краката й във вид на отказала се от работата си околоплодна течност. Не й оставаше друго освен да търпи. Дълги, отчайващи часове, в които се чака появата на най-голямата обреченост. С вишни по белите чаршафи. С ужасения поглед на неродена майка.

Дилемата ми за вечерята на семейството приключи. Дилемата ми за още деца – май също. Който има нерви да изтърпи месеците напрежение и страх, браво. Аз бях до тук. Всеки можеше да се спаси поединично, включително и по въпроса за вечерята. Гушнах моето малко мече, взех книжката за Мечо Пух и – не прочетох и ред. Горчилката беше минала отсам небцето и се изля върху нищо неподозиращата детска главица. После се наложи да обяснявам, че ми е мъчно за Йори...

И тогава компютърът, който си стои отворен в ъгъла като голям паяк-кръстоносец, готов да улови всеки виртуален сигнал в мрежата си – тържествено иззвъня. Нещо беше влязло в пощенската ми кутия и тя непременно искаше да го извадя оттам. Беше въпрос на няколко натискания, за да видя посланието на другата Пролет.

Изпращаше ми снимките на десетдневния си син, за когото нямах и представа, че се очаква – толкова често се чувахме... Милото писмо и задължителната фото сесия беше изпратена на четири европейски езика до десетки приятели: малък бебчо, спинкащ бебчо, гол бебчо, плачещ бебчо, мама, тати, баба, усмивки, усмивки, усмивки... И сълзи. Отново - моите. Но вече не знаех защо плача, от хубавото или от лошото.

Едната Пролет не познаваше другата Пролет. В този миг - на стотици километри разстояние една от друга и в центъра на сърцето ми - едната плачеше, а другата се смееше. А третата – онази зад прозореца - тъкмо се раждаше. Тя още не знаеше нито да плаче, нито да се смее.

Но животът щеше да я научи.