автор: thebigplucky

С всеки ден остаряваме заедно.
Всеки ден кръвта ни по малко изстива.
И всеки ден ми се струваш по малко различен -
- само по белезите познавам - това сме си ние.

Очите ти ме гледат далечни и студени.
Дори понякога избягват да ме срещнат.
Не ти достига куража да признаеш нещо.
Поглъщаш поредната горчилка без мене.

Понякога те виждам с приятел и чаша,
усмихнат за нещо дребно на масата,
споделило поредната чаша коняк
и времето разпиляно безразлично на вятъра.

Докога сянката ти ще е до мен на стената.
Ще ме гледаш ли още от прозореца, когато си отива денят.
Докога ще пътуваме сами по нощните влакове,
човече, децата ни вече пораснаха…

Пак мълчиш.
Само трябва да затворим очи,
да потъне всичко в някогашен сън.
Да стиснем зъби, докато болката замълчи
и да доживеем до разсъмването.

Остарелите ни настроения не трябват на никого.
Към спомените ни само с теб не сме безразлични.
Боли ни, а трябва да свикнем.
Боли, а трябва да се усмихваме,
до вечерта…