автор: vesselin

Бавно се спуска нощта,
клоните стари заспиват,
сякаш да чакат деня,
който звездите ще скрият.

Птици в тях свили гнезда
нежно си топлят телата
с радост, че са във дома,
де да си сплитат крилата.

Здрачът ни гледа навред,
призрачни сенки танцуват
блуса на новия ред,
който стените рисуват.

Някой целува се с друг,
слънце в ума му изгрява,
молещ се веч да е тук,
даже да трябва да бяга.

Влюбено пее нощта,
всичко превръща се в песен,
пята от сухи цветя,
що търсят пролет във есен.