автор: joy_angels

В първият момент нищо не разбра:
- Продадох луната!

Прегърна я, но тя се дръпна, дръпна и очилата от носа му и извика отново, вече съвсем в лицето му:
- Продадох яяяяяяяяя!

Мартин продължаваше да не разбира, но се засмя на шегата. Притегли я отново към себе си, но Дейзи беше като напомпана:
- Кажи нещо, де! Куул, а?

Мартин погледна към облещения диск във вечерното небето срещу себе си и реши, че е пила. Но дъхът й беше чист, нали се целунаха току-що. Нещо го поднасяше.
- И как я продаде? – реши да го кара заобиколно.

Все едно отви пожарен кран. Такава струя от думи го удари по ушите, че наистина го заболя. Продължаваше нищо да не разбира. Дейзи възбудено обясняваше нещо за трансфери на домейни, свободни имена, гугъл ранкинг, линк билдинг, оптимизация за търсещите машини и прочие непонятности, които по принцип възприемаше като ромон на планинско поточе. Но днес му подействаха като студен дъжд. Искаше да говорят за нещо много важно. Определено тази вечер стратегиите на интернет бизнеса й не влизаха в плановете му.

- И той плати, моля ти се! Пет хиляди гущера плати за това! Казвам ти направо не е истина!
- Дейзи... – опита се да я прекъсне – Искаш ли да се разходим?
- Да, окей... Представяш ли си, а аз мислех, че ще ме отреже, можела съм и повече да поискам, той просто прие...
- Дейзи...
- ... но виж – както и да е - днес е ден за празнуване. Искаш ли като хапнем да отидем на дискотека? – изведнъж Дейзи сякаш се събуди и го огледа. -Защо си се барнал така?

Матрин беше наистина елегантен в бледо сивия си костюм и лилавата вратовръзка с леки диагонални сиви и бели райета. Но на светилната на уличната лампа изглеждаше малко нереален.

- Ти забрави, Дейзи. Имахме уговорка за ресторант тази вечер и те чаках на бара почти час. Накрая ти се обади, за да ме попиташ искам ли да отидем на пица... А понеже исках непременно да се видим реших, че е по-добре да се срещнем тук, отколкото да ти натяквам за ресторанта.
- Леле, мишленце... Вярно. Съвсем забравих! Защо не ми напомни...
- Днес не вдигаше телефона си. Не отговаряше на скайпа...
- Да бе, скайпа даже го видях, но заради тая луна на нищо друго не обръщах внимание... Нищо. Не се сърди. Друг път ще отидем, нали? Ела сега да те водя на пица, там ще се видим с момчетата.
- С момчетата ли? – Мартин не можа да прикрие нервната нотка в гласа си. Определено бандата компютърджии от тайфата на Дейзи щеше да му дойде в повече.
- Стига, мишленце... Домейн е това. Не се продава всеки ден. Съжале боку, ама тази вечер всички ще се напием. Яко.
- Ще ми припомниш ли на човешки език, за каква продажба ставаше дума?
- Как каква, ти не ме ли слушаше досега?
- Слушах, но...
- Ох, на мама поетчето! Глей сега, всички имена на уеб сайтове за луната вече са заети. Няма свободни. Изобщо.
- А ти как имаш?
- Имам щото съм го купила преди шест години и се надявах да го продам преди да умра. А аз го продадох само след 70 месеца. Платила съм до тук 400 гущера за него, а днес го продадох за 5000, предствяш ли си? И донякъде ме е яд.
- Че не си искала повече ли?
- Да... Всъщност, представяш ли си каква ще е цената на този сайт когато човечеството завладее луната? О-г-ро-м-н-а! Но аз нали съм бедно момиче, продадох го...
- Е, честито тогава!

Дейзи го хвана за ръка и понечи да тръгне. Луната си светеше съвсем спокойно и се правеше, че не обръща внимание на разговора. Мартин реши да направи последен опит.
- Искаш ли сега да се разходим малко?

Момичето се спря и го измери с поглед.
- Мишленце, айде да се събудиш, моля те. Колко пъти да ти кажа, че с момчетата ще празнуваме? Обадих ти се и дойдох тук, за да отидем заедно. Иначе направо щях да отпраша на купона. Съжалявам за ресторанта, но не ми се обикаля сега до среднощ из тия алеи. Друг път ще си изкупя вината, става ли?

Мартин гледаше, слушаше и не чуваше. Това ли беше неговата истинска любов? Тази крехка фигурка по дънки с гол пъп и огнен поглед? Тази сладки устни, които бълваха непонятна лексика срещу него – те ли бяха неговите? Заради тези устни ли си струваше да слуша за продадената луна и какво ли още не в следващите неизвестно колко години от живота си?

Дейзи видя отнесения поглед на приятела си, но го изтълкува по своему.
- Хайде, мише. Ще махнеш тая смешна вратовръзка и сакото и ще се кефим до сутринта. А после ако искаш – ще ми рецитираш стихове... Но не сега, моля те! Не разваляй всичко.

Мартин вдигна поглед над косите й и пак погледна луната, която беше чудовищно голяма. На нея не й пукаше, че някаква земна мушичка беше продала неизвестно какво, наречено на нейното име. Изведнъж цялата нелепост на стуацията беше осветена в млечно бяло и Мартин се разсмя.

Обърна се без нищо да каже и тръгна по алеята към вътрешността на прака. В първото срещнато кошче хвърли вратовръзката. Във второто потъна сакото. В третото изчезна една малка кутийка, която се отвори при падането. Луната любопитно надникна и един лунен лъч освети черното дъно на кошчето.

Под бледата светлина блесна камъкът на годежен пръстен.