автор: joy_angels

Този път наистина се измъчи: Алек никога не беше боледувал така тежко.
Отказа да се храни заради болното гърло и подутите от вируса венци. После отказа и да пие. Пет дни лежа на легло, вперил очи или в тавана, или в телевизора. Личицето му се смали, нослето му се изостри... А ужасните 39 градуса не намаляваха. Иса смени какви ли не лекарства, правеше компреси, които успокояваха симптомите за известно време, но болестта се беше залостила в ъглите и не мърдаше от скромния им дом.

В един момент, съсипана от умора и притеснение Иса изведнъж си даде сметка, че детето не е пишкало от вчера. Просто не беше пило дори вода. Донесе чаша – той отказа. Тя настоя и Алек се разплака. Нервичките му бяха опънати от залежаването и безсилието. Донесе му сламка – той опита, но заплака отново, защото цялата уста го болеше. Не можеше...

На 29 години Изабела, наричана от всички Иса, беше вече разведена с шестгодишен син и разчиташе само на себе си. Работеше като секретарка на катедра в университета, който завърши и въпреки ниското заплащане беше доволна, защото имаше повече време за детето си. Щом вирусът свали момчето й на легло държавната работа й позволи моментално да остане у дома.

Поседяха така около час, през който Иса, изплашена до дъното на душата си, два пъти се чу с лекаря. Той я успокои, че няма страшно, но обезводняването е налице и трябва да намери начин да го накара да пие. Да го накара, но как? Да го моли? Да го ругае? Да го заплашва? Болно дете на прага на силите си?

И тогава Иса се сети за онова, до което всяка отчаяна майка на света прибягва в моменти на безсилие. Почна да се моли. А понеже и да се моли не знаеше как, си измисли сама едно изречение и почна да го повтаря като мантра. На Алек му стана интересно какво си мърмори под носа, но едвам отвори напуканите си устни да я попита. Иса със сърцето си реши, че той знае по-добре от нея какво прави. Искаше да участва? Добре. Хвана ръката му и двамата започнаха да повтарят заедно:

- Моля те, Господи, нека Алек да оздравее... Моля те, Господи, нека Алек да оздравее...

Тихите им гласове приличаха на дъждовен ромон. Алек едвам преглъщаше, гъста бяла слюнка избиваше в ъгълчетата на устата му.

И дали молитвата успя или краят на кризата беше дошъл от самосебе си, но след малко Алек поиска чай с мед. Иса го нахрани като бебе – с малка лъжичка му даваше глътки от горския чай. От аромата на кантарион и риган, който довя силата на планинските ливади, болестта се уплаши и разбра, че трябва да си ходи. А колко му трябва на едно дете? След няма и два часа Алек бръмчеше в леглото с червената си количка и поиска мама да му сготви любимата му картофена яхния. Иса веднага сложи тенджерата на котлона. Ала още преди да почне рязането на лука по лицето й се търкулнаха сълзи.

И ето сега – три дни след това животът течеше отново в руслото си. Утрешният понеделник щеше да им донесе нова седмица със старите им задължения: работа за единия и училище за другия. Още от сутринта Алек врънкаше за разходка в парка, където бяха любимите му състезателни колички:

- Мамо, толкова искам в парка... Хайде да отидем, моля те, мамо...

Ала Иса отбиваше натиска, защото имаше само десет лев в джоба си след всички лекарства, които беше купила през изминалата седмица. Но как се казва това на дете? Мизерната заплата и мизерната издръжка, която бившият съпруг плащаше редовно наистина, бяха единствените им доходи. И те свършваха ужасно бързо.

Обясни, че трябва хубаво да изчистят дома си, за да си отиде и последният спомен от болестта. Алек посърна, но нямаше избор. Помогна й с каквото можа, по детски, но и по детски отвреме-навреме се присещаше за парка. И ето – малката готварска печка беше последното, с което Иса се занимаваше. Като не беше готвила почти нищо през седмицата, с какво беше изцапала толкова? Загоряло, черно, като цялата проза, в която се беше превърнал живота й.

Алек се беше загледал в телевизора – даваха реклами. Тъкмо една отрудена майка си сипваше чаша кафе след дългото шетане, но в случая - с рекламна цел. Изведнъж момчето отклони поглед от екрана, погледна към Иса с най-топлия си поглед и каза:
- Мамо, толкова работа свърши днес, не искаш ли и ти едно кафенце... в парка?

Иса го погледна по инерция и тъкмо по инерция да каже поредното “Не” – изречението стигна до съзнанието й. Стигна и смисъла на думите, и скритата надежда зад тях. Вадеше й душата с памук...

Свали кухненската престилка, закачи я без да го погледна и уж разсеяна – се доближи до момчето. Той не откъсваше поглед от нея, а бледото му личице тръпнеше от очакване. Дали тя разбираше какво точно иска?

Иса се приведе над него с усмивка:
- Обещаваш ли, че возенето ще е само едно?
- Обещавам, мамо! – с вик се хвърли на врата й. Иса го подхвана и усети, че го вдига по-лесно. Беше отслабнал.
- Благодаря ти, много ти благодаря! – шепнеше Алек със заровено в рамото й носле, а Иса пресмяташе наум: 2 лева за транспорт и 2 лева за количка, щяха да останат 6 лева. И с тях щеше да се справи до заплата... Някак...

Облякоха си якетата и отидоха усмихнати на спирката на трамвая: той - щастлив, заради очакваното удоволствие, тя – щастлива заради неговото щастие. Качиха се на мотрисата - имаше даже място да седнат. И тъкмо трамваят набра скорост - рукна дъжд. Сякаш някаква зла сила завидя на радостта на двамата и реши да ги спъне: какви колички ще има, когато вали?

Спогледаха се. Изведнъж целият ентусиазъм се изпари от очите на Алек. Ами сега?

- Мамо, ще има ли колички, ако вали? Мамо, защо не излязохме по-рано? Мамо, толкова ми се кара количка... Мамо...

Потокът от думи стигаше до трескавия мозък на Иса. Какво да направи? Друг парк? Но то сигурно над целия град вали... А и това значи още пари за транспорт. Майната му на парите, ама дъжд как се спира? Пък и да спре, тези с количките ще са си отишли... По дяволите чистенето, трябваше още сутринта да го изведе. Майка... Майките не правят така... Как, Боже, се спира дъжд?

Как ли? Иса светна. Нищо не пречеше да опита. Взе мъничката ръка на Алек в своята и попита:.
- Искаш ли да спрем дъжда?

Детето я погледна невярващо. После извърна очи към стъклото на трамвая, пред което сякаш някой поливаше с маркуч:
- Шегуваш ли се, мамо?
-Не се шегувам – усмихна се Иса – Помниш ли като беше болен какво направихме заедно?
- Магията ли? – любопитството на Алек растеше.
- Магията.
- Помня, разбира се – не исках да пия вода. Пак ли ще казваме нещо?
- Да – отвърна Иса – Дай ми ръката си и повтаряй: “Искам слънце над парка”.
- Колко пъти?
- Много. Затвори очи и повтаряй...

Дали слънцето чу думите им, дали двамата носеха древната магия в паметта на клетките си или просто вятърът не беше довял облака дотам, едва ли някой щеше да разбере. Но щом трамваят спря на спирката пред парка – там грееше слънце. Капка дъжд не беше паднала. Асфалтът по алеите беше сух, а първите млади стръкчета любопитна трева се подаваха зад бордюрите.

Иса и Алек се втурнаха напред и радостта им нямаше край. Бяха успели! Магията работеше! Смехът им се понесе над алеите към количките, които си стояха там и очакваха пристигането на двете щастливи деца. Един облак понечи да скрие слънцето, погледна надолу и се отказа.