автор: drama

По стара от времето ходя,
по-високо от птица летя,
в жълтият цвят на простора,
поспрях за глътка коняк

Защо ли не виждат ме хората?
Защото са глухи слепци,
през деня ги дебне умората,
нощем сънят ги мори.

Някога дали ще ме зърнат?
Не знам ще дочакам ли знак,
очи към мен да обърнат,
или ще ме спънат със крак?

Риторичен въпрос се получи,
разминаването неизбежно!
Човекът потънал в частния случай,
а мен ме влече все още надеждата. . .