автор: kakto

Безлунно слънце
свира се
през облаците.
Опложда цветовете
на въпрос покълващ,
разхожда недоумение по сетивата ми,
от раждането на една
захапваща вина,
която е така.

Която е така
ме блъска във гърба
и докато неказаните думи
утринно преглъщам,
изгубва се за ъгъла
на улицата тъмна.
Ще трябва май да я преглътна,
за да запълня
зейналата празнина.

Зейналата празнина,
която ширна се,
а в нея ехото кънти:
едно,
две,
три.
Едно,
две,
три...