автор: cold_eyes

Научих се да виждам сред мъглите,
да мога да се движа без компас.
Заглаждам остротата на ъглите,
които са насочени от вас.

Научих се небето да обичам,
когато е надраскано след дъжд.
И утрото, което коленичи
на погледа ти в стъпканата ръж.

Започнах само в петъци да плача.
Изплетох си венчета от женшен.
Научих се да вярвам на палача,
наточил гилотината над мен.

И мислех, че така запълвам кратери,
прорязани от твоя луноход.
..................................................
Така се раждат хората-мечтатели.
(Опитвам да си бъда антидот.)