автор: mariq-desislava

Очите му са разперена нощ,
поличбена и узряла.
Гъделичка ребрата на вселената,
еволюира до премала.
Аз чувам- той стои пред герана
и рони светове във водите,
избистря човешкото знание,
всичко, което трябва тук да остане.
Крилете му са мои
и сълзите също,
всяка нощ тишината разгръщам.
В кухнята на душата
си броим сетивата
и тайната азбука сричаме.
Лесно е да се обичаме.
Няма пределна награда,
която да ни опрости
опустошаването на зората,
защото сме първите хора на земята
и тепърва ще творим
светлина за отплата.
Аз мисля, следователно изгарям.
Аз обичам, следователно не страдам.