автор: lisiza

Тази седмица бе последната преди края на учебната година. Неуспехите бяха в повече и с тях радостта от положения труд и заслужена почивка премина. Предстоеше й още едно доказване, беше сигурно че ще има часове и за следващата година, а дотогава не й оставаше нищо друго, освен да приеме дългата ваканция, която предстоеше. Лятото бе обещаващо, околностите на Лаговит съблазнителни, а и тя бе дошла да се лекува, другото ще остане на заден план.

В този ден нямаше часове. Дойде в училище да попълни дневниците, да внесе оценките и да си види задълженията през лятото. Не бяха я пропуснали и това донякъде я успокои. Имаше и още една причина да дойде рано, със Силвия, другата приятелка имаха уговорка да се видят в близкото кафене „Варош”. Кафенето в този час беше празно. Сутрешните посетители бяха тръгнали рано и мястото бе удобно за непрекъснатите срещи на учениците от различни класове. Учителите също идваха, правеха хубаво и ароматно кафе.
Силвия на закъсня. Вместо поздрав започна с поученията си:
- Предупредих те! – Започна тя. На Дарина вече не й се слушаше, беше
сгрешила в нещо, не за себе си, в очите на другите.
Приятелката й се настани шумно и извади цигари от малката си чанта.
- Я подай пепелника и вземи кибрит от бара, забравих моя в къщи! – Махна тя с длан няколко трохи от покривката и се обърна. Както и очакваше кафенето бе празно, а асортиментът му се носеше из въздуха.
Дарина бе взела предварително кафето в чаши, но не пластмасови и да не изстине го бе покрила с чиния, лукс от порцелана то запазваше вкуса си. Тя се бе отпуснала, в този момент не искаше да бъде поучавана.
- За какво предупреждаване започна като влезе?
- Да, още миналата година! Казах ти, да внимаваш кому какво говориш, особено на колегите. Само чакат нещо по-различно и умират от щастие да го раздухват. Вече си изпатих. – Силвия дръпна от цигарата и изсипа захар в кафето си.
- Още не мога да проумея, - Погледна я Дарина. Кафето изстиваше, бе забравила, изведнъж притеснена от случката.
- Няма какво да проумяваш. Стигне ли нещо до Новева, бъди сигурна, ще ти лепнат неща, за които не си сънувала. Умът й е толкова перверзен, не я гледай как хрисимо присвива устни...
- И все пак вярвам и в доброто в хората. – Не беше съвсем уверена.
- Ха-ха, доброто, много романи четеш! Погледни мен, аз също се старах, но за да оцелея, станах като тях, поне видимо, като дрехите и приказките, другото го знаеш, не бих се приравнявала с тях. Но ми трябваше време, да разбера, че хората тук са затворени, студени и злобни. Не допускат, нито новите, като теб и мен пришълци, нито новостите в живота. Бранят територията си. Това е. Защо мислиш, че ходя със стари дрехи? Огледай се и преброй колко анцузи се разхождат. Да си видяла жена с пола? Може да ти е смешно, но твоите поли и костюмчета, не правят на Новева добро впечатление.
- Какво ми е на дрехите! – Възмути се този път не на шега Дарина. – Не са ми правили забележка...
- Няма и да ти направят. Тук се действа подмолно, така че да се злепостави човекът. Разбира се, не всички са ограничени, но се обединяват за да се защитят, дори да не се понасят. Затова те предупредих, внимавай какво говориш, дори да е нещо невинно, винаги могат да ти лепнат някоя перверзия.
- Е, ти се увлече, чак дотам! – Засмя се Дарина.
- Ти си мислиш. И аз така мислех. Но откакто чух нещо непристойно зад гърба си, което не съм казала, престанах да разговарям. В учителската влизам само за дневника и никой не ме интересува, ако си забелязала. Здравей и довиждане, толкоз, стига ми. Уф,- Тя запали нова цигара.- много се разприказвах, все едно съм в час, - засмя се. - а и нямаше да говоря толкова, ако не бях сигурна, че сме сами. Както ти се усмихват и учениците и колегите, така спокойно ще ти забият нож в гърба. Много ги бива по тая част!
Дарина машинално се озърна в салона, необичайно пуст по това време, но голяма част от учениците вече бяха завършили и им предстояха държавни изпити. Приятелката й беше сериозна, темата също, но вместо това младата жена се поразвесели. Силвия в приятелски кръг не криеше цветистия си речник, но този път кой знае защо, подбра думите си. Сигурно искаше да помогне, а не да обръка още повече приятелката си. Тя самата не беше сама в града, зад гърба й бе семейството.
- И ако знаеш, - Силвия тайничко се изсмя. - всички учителки си имат слабост, не я крият, напротив показват я, но те са си свои хора. Аз като не съм от града, се опитаха да ми лепнат една история с влюбен ученик. От завист, като теб в началото ходих на училище с поли. Бързо ги поставих на място, не съм като тебе добра и внимателна. Не ми пука, че ще обидя някого, нали сами ме злепоставят! Просто ги отрязах! Мога и без тях, а и те не могат да ми решат проблемите!
- Трудно ли се устроихте с мъжа ти в града?- Попита я отново Дарина. Знаеше почти всичко за тяхното идване, но това бе любимата тема на Силвия и тя искаше приятелката й да не се разстройва с нейните проблеми. А и след малко влизаше в час.
- Трудно, но успяхме. – Отсече Силвия доволно.- Трудно е началото. После дойдоха децата, с тях ограниченията и търсенето на повече пари. Започнах с тази цел работа на Боровец.
- Не си ми разказвала много за Боровец!
- Всъщност, ме уволниха. Търсеха си причина да ме изгонят и си я намериха. С надчет, иначе нямаше как да им освободя мястото.
- Нещо като при мен, – Въздъхна Дарина.- винаги могат да измислят някоя история, за да ми вземат часовете.
- Няма да се учудя, ако го направят, но не вярвам да стане скоро.
Дарина пребледня. Подобна переспектива я объркваше, тя едва сега започваше наново живота си и събираше сили. Силвия не искаше да я плаши и смени темата.
-Не се притеснявай, нямат доказателства за нищо. Това, с което разполагат е против Бонка. Ето ти пример с мен, като работих на Боровец, работата ми налагаше да се срещам с много хора, пътувах с кола, имах нещо като личен шофьор, нали подписвах договори. Намери се една простачка, която каза на мъжа ми, че ходя с много мъже, да внимава.
- А той?
- Той й отговорил „Няма да ходи с жени, я, с мъже!”
Дарина се разсмя, представяше си спокойния мъж на Силвия, как обяснява това на доброжелателката. Мъжът й Петко, бе затворен и притеснителен човек, но добър събеседник. Силвия поподна в едно от хубавите си настроения и за да го запази, Дарина подхвана любимата си тема за дрехите в града.
- Силве, кажи ми, още нещо за облеклото. – Не уточни.
- Кое облекло? Униформата?
- Не,не, - Двете се разсмяха. С други две колежки имаха сака от един и същи плат, макар и с различна кройка. Веднъж двете, като видяха че другите са с тях, се наговориха да ги облекат на един от съветите. Шегата не бе разбрана, но спечели злобните погледи на другите две. Един от колегите също пришълец, разбра намека и разказа вица за Иванчо и палтенцето на учителката. Всички се разсмяха, а те двете до сълзи.
- Идва лято, а още не смея да ходя с къси поли, така ме наплаши с нравите в този град!
- С къси поли, нали знаеш ходят само любимките на Новева.
- О, щом е така, вече съм по-спокойна.
- Трябва винаги да гледаш любимките на шефката, ако искаш да останеш. Бъдеш ли различна, край и чао.
- Как не! Да приличам на любимката й или да ходя с една пола и пуловер цяла година.
- Защо да е само един пуловер? Два са..
- ...Да, единият плетен на една кука, а...
- ..а другият на две...
Двете се разсмяха безгрижно, като деца избягали от час. Лошото предчувствие им си бе отишло. Това бе животът, ако трябваше винаги да се мисли само за най-лошото, хубавото преминаваше незабележимо.
Скоро Силвия тръгна. Не бързаше особено и се чудеше дали изобщо, ще я чакат, след като бяха оформени оценките. Най-вероятно идваха насам да я поведат към някое кафене в центъра. Така и стана, но групата не влезе във Варош, само й махнаха с ръка.
Дарина имаше още десет минути до срещата си и с Ваня. Глупаво бе да се виждат тук, но тя излизаше от час и бързаше за следващият.
Ваня не закъсня и с лицето си освети помещението. Бе радостна, щастлива и развълнувана едновременно. Мрачното заведение се изпълни със светлина и Дарина напълно забрави собствените си тревоги.
Ваня се отпусна и тя шумно на пейката и като отпи голяма глътка от двойното си кафе, проговори. Тя също извади пакет цигари, а Дарина взе да разсейва измисления дим.
- Провалих се! – изохка Ваня, лицето й говореше друго.
- И ти ли, и аз, провал след провал. –Взе да се хили Дарина. Приятелката й нямаше от какво да се опасява, единствено от многото си ухажори, с които не знаеше какво да прави.
- Гости. Гости, навсякъде гости! Идват, звънят, няма къде да поседна да изпуша една цигара или да изпия кафето си на спокойсствие, за сън да не говорим! – Тя уморено запали цигарата си. –Вече цяла седмица къщата е пълна и не издържам...
- Не е приятно, но щом гостите са роднини, не е чак толкова лошо...
- Не е, месят ми се в личния живот. Като ми позвъни някой, давай отчет кой е и откъде, ако дойде някой в къщи, още по-зле. Сравняват, отхвърлят, все едно това се техни приятели.
- Може и така да стане някой ден. И кой ти избраха?- ухили се Дарина. Лицето на Ваня бе така измъчено.
- Лесно ти е на теб...- започна тя, но се спря.
- Вярно е, на мен ми е най-лесно, - Засмя се още повече Дарина, - на мен няма кой да ми идва на гости. Но нали майка ти е ангажирана с тях и баба ти?
- Да, но...- Не продължи и Дарина разбра. Не гостите, а Борислав безпокоеше мислите й. Бе влюбен и Ваня се влюбваше в любовта му. Разликата им не личеше, дори се изравняваше с уравновесения характер на младежа. Доброто му възпитание и сдържано поведение, говореха в негова полза. Дарина подкрепяше връзката им, след един месец, нямаше вече да са учител и ученик, и можеха да правят с чувствата си, каквото си поискат. В този момент тя бе далеч от мисълта, че във връзката им липсва морал. На чувствата им трябваше свобода и те щяха да им я дадат много скоро.
(следва)...