автор: nadya

почти до безразличие
когато дървото на живота
умира на всеки седми февруари
и не откривам в изгнилото стъбло
свежест която да повторя

така е

когато се прекъсне коренът
заблудени са посоките
и не съм скала
да тръгна пак нагоре

цвете съм

люлее се сянката ми на ръба
при всеки опит за пропадане
ще се прикрия в ниското
зад завесата от думи
и ще изчакам пролетта

за ново

под огнения сърп на слънцето
да вдишам ветровете
и ще съм в началото
когато се събужда корена