Когато двама с теб преминахме
въздъхващи край розовите арки,
в мониторите паралелно преминаваха
възлюбените двойки, но:
под тях.
Разчели огледално и ненаблюдателно
индустрията в светския парад
ний някак кротко
спряхме да въздъхваме…
…и почнахме да плюем:
Пфу… пфу…
Пфу!!
Това, разбира се, не се е случвало
…така… не почнахме със теб
да чупим в парка пейките;
не сме крещяли и обръщали контейнери
с буклук не сме замеряли пенсионерите
направо в
възмутените лица,
не сме размазвали глави на минувачи
случайни със ръждясала тръба,
не сме танцували след това;
не сме се разболявали
от чума, изтървана от лаборатория;
във тъмни шахти насред улици
не сме пропадали, със кал
телата си със теб не сме наклепвали
не сме замеряли прозорците с фекалии
или стените на килиите след това,
не сме се хващали взаимно за гърлата,
не сме убивали деца
и възрастни със теб не сме насилвали
не сме умирали така и онака
във анонимност или героично и запомнящо се
не сме извършвали обратното на онова
…
изобщо - твърде незабележителни,
и двамата си продължихме да въздъхваме
по пътя си, а арките от рози
отминаха си отстрани с пенсионерите
въздъхващи неплюти кротко с нас
на пейките непотрошени необърнати
с необругани и унесени лица;
боклука си остана по контейнерите
тръбата - да лежи в калта
а чумите на постмодерното ни време
отново ни пропуснаха…
… а някъде далечно попрочетохме
и подочухме, или пък предаваха
че някой бил насилен и умрял
и някой малоумен през ноща
бе цапал по прозорците с фекалии
докато с теб най-кротко се отдавахме
върху чаршафите ти,
декорирани със розички.