автор: joy_angels

На kasmetche и всички деца, които са тук, а родителите им - там


Това беше. Налагаше се в един ден да порасне. И не защото беше останала сираче, като други (защо й се искаше да ги нарече “нормални”) деца, а защото родителите й заминаха. Вече седмица оттогава, но празнотата беше невероятна... А недоумението – още по-голямо...

“Не се глези, живи и здрави да сме – каза майка й през онази вечер, когато Съни не издържа и почти изпадна в истерия – Знаеш ли на колко деца родителите им са в чужбина? Ами нека и ние като хората направим нещо. Пък и за теб ще бъде по-добре, след две години ще дойдеш при нас и ще следваш в някой университет там...”

“Мамо! - плачеше тогава тя и се чудеше какви аргументи да извади – Не ме оставяйте, моля те!”
“Дръж се като голямо момиче, Съни – и на нас не ни е лесно. Никой няма нужда от тези сълзи ...”

Имаше чувството, че майка й говори като обсебена...

“Заради тия пусти пари! Само заради тях е...”
“Не само – знаеш, че това ще е връх в кариерата на баща ти. Той го заслужава!”
“А аз заслужавам ли това, мамо? Да остана сама на тоя свят...”
“Не си сама – първо брат ти е тук, а второ – ние сме на два часа път със самолет, не сме на края на света... През лятото ще ни гостувате вие, а през зимата – ние ще си дойдем...”

Никога през живота си Съни не се беше делила от родителите си. В задълженията й не влизаше друго освен да си поддържа (що-годе) стаята си и да купува хляб (ако някой друг не го е направил). Но имаше много деца в училището, които живееха при бабите и дядовците си, защото родители им ги няма... Нямаше ги с години... Имаше такива “сами” деца и сред тарторите, които пушеха, друсаха се, ходеха пияни на училище и демонстрираха пълна апатия към правилата. Имаше ги и сред тихите, задръстени ученичета, които в уроците намираха спасение от самотата си. Но душите и на едните, и на другите бяха белязани от една огромна липса...

В случая Съни нямаше никаква баба, която можеше да влезе в ролята на майка и цялата грижа за къщата легна на раменете й. Оттук нататък трябваше да мисли за пазаруването, за плащането на сметките, за миенето на чиниите, за съботно-неделното почистване, за прането, за смяната на чаршафите, за изтупването на покривката, за бърсането на прахта, за посещението на инкасатора, за отчитането на водомерите, за гладенето ... Нямаше чет.

Брат й беше близка душа, но не можеше да очаква много от него – той работеше по цял ден и често пътуваше... А и в неговите очи едната жена в къщата беше сменила другата – нищо не трябваше да се промени... Пък и защо да се променя? Чe едно време седемнайсетгодишните момичета вече са гледали дете и семейство...

Беше като разсад. Гледаха я грижливо в затоплената оранжерия, радваха й се, обгрижваха я и хоп! В един миг й казаха: “Хайде да те видим сега!” Махнаха защитното покривало, пуснаха вятъра и се учудиха защо се огъна. Напече я слънце – изненадаха се, че посърна. Нощният студ се усука около нея – защо се била спаружила...

Дълбоко в себе си Съни знаеше, че ще се справи. Винаги се беше справяла. Но не искаше, не можеше да проумее защо парите трябва да разделят хората, които се обичат. Бяха научени – и тя, и брат й - да искат само онова, което родителите им могат да си позволят. Не искаха повече. Защо беше нужно това “още”? Само защото други хора го правеха? Но мнозина от тях го правеха от крещяща нужда, а техният случай не беше толкова “крещящ”...

След онзи тежък разговор с майка й, имаше и други. По-нормални. Промяната дойде от перспективата – родителите й се опитаха да й покажат не какво губи, а какво печели от тяхното решение. Опитаха се да очертаят онези възможности, които семейството на един талантлив, но беден български учен, не би имало никога без добре платеното място в чуждестранния изследователски център. Можеха да имат нова кола, можеха да ремонтират апартамента и къщата на село, Съни можеше да продължи образованието си навън, брат й можеше да си потърси работа там... Възможностите бяха много... От нея се искаше само да порасне. И да приеме решението.

И Съни се примири. В един син тефтер започна да си води бележки за какво ли не, което се отнасяше до дома, до семейството и задачите. Записа си телефоните на всички роднини и приятели на родителите – за всеки случай. Описа какво и кога се плаща. Направи списък на продуктите – кое откъде се купува под рубриката “къде е най-евтино...” В деня, в който родителите й заминаха с брат й си купиха пица и вино и се напиха. Имаше и смях, имаше и сълзи... В онази вечер Съни беше щастлива, че не е самó дете на тоя свят...

И ето – в този съботен следобед, когато приятелките й бяха на кафе, тя тъкмо беше простряла прането на балкона и стоеше пред две пакетчета кайма. Не че й се готвеше, но брат й по мъжки й беше напомнил преди вечер: “И вземи нещо да сготвиш. Само на пица и сандвичи няма да изкараме дълго...” Така че – щеше да се пробва. Отвори синия тефтер и намери рецептата. Беше я писала майка й, няколко дни преди да заминат:

“Взимаш половин килограм кайма. Добавяш една филия накиснат във вода хляб (гледай да е сух). Настъргваш глава лук, слагаш чубрица, кимион и черен пипер и омесваш с ръце. Внимавай – готовата кайма има сол, не добавяй повече, че брат ти не обича солено. Ще ви е по-вкусно, ако оставиш каймата един час в хладилника. Ако искаш – запази малко кайма за супа топчета – толкова я обичаш (рецептата е на следващата страница). Ще се справиш, Съни, обичам те, мамо, много, много...”

Съни не можа да прочете края. Не можа да види и размазаните букви в края на рецептата. Кокалчетата на слабите и ръце побеляха от стискане, но не помогна. Мамините кюфтета, ръката на мама, която беше писала думите, неделните обеди със смеха на татко, вечерите заедно пред телевизора, малките шмекерлъци от нейна страна и големите вини след това, пустата къща сега - всичко се омеси в едно чувство, което се промъкна в очите й и намери две сини реки, готови да излязат от руслото си...

В тишината на празния дом едно момиче стоеше пред печката с тефтер в ръце и растеше.

Бързо.