автор: GARVAN

ГЛАВА 37
- ТРИ МЕСЕЦА ПО–КЪСНО -
Господин Жан Парен внимателно се надигна и се заслуша в дишането на жена си. Беше заспала. Тихо, без да прави излишни движения, отметна от себе си юргана и стана.
Не си обу чехлите и както беше бос тръгна към кабинета си. Съпругата му се размърда неспокойно в съня си. Господин Парен замръзна на място, докато жена му спря да шава и тихичко затвори вратата зад себе си. Отдавна знаеше, че заспи ли веднъж, съпругата му се буди много трудно.
Мина през огромния хол и си наля от бара голяма чаша уиски. Много обичаше уиски! Това беше специална партида, произведена в малко количество и предназначена за специални клиенти като него. Отпи с наслада от чашата и натисна бутона за включване на компютъра. След малко машината беше онлайн.
Бързо въведе интернет адреса и след не повече от три секунди беше в първата подстраница на сайта, заради който тази вечер не си беше легнал навреме. Бързо въведе седемнайсет символния код за достъп, който се сменяше всеки месец и всяка смяна му струваше по хиляда евро! Докато системата го допусне, господин Парен се чудеше, за какво е толкова сложен кода за достъп? В банковия трезор в Женева, където работеше като шеф на отдел, кодовете, които издаваха на клиентите си бяха само от шест символа и собствениците на фирмата, разработила софтуера за генерирането им, се кълняха, че са абсолютно неразбиваеми! Както и да е! Парите си заслужаваха! Господин Парен не знаеше, а и нямаше как да знае, колко са клиентите на сайта, но не се съмняваше, че са много!
Екранът светна с по-ярки цветове, след това за секунда стана черен и 3D анимационният презентационен клип започна. Не беше дълъг. Представляваше кратко филмче в стил “Манга”, представящо какво се случва пред уеб - камерите на сайта. На филмчето беше показано как собственикът и главен участник в предаванията на живо, облечен като старовремски учител, с тога и шапка с пискюл, кара деца, също облечени като ученици с униформи, да му правят орален секс. Клипът беше с продължителност не повече от десет секунди и след това се включваше картината от студиото. Екранът отново стана черен. Този път се задържа така малко повече. Постепенно черното премина в сиво и картината се изясни. Беше включена само централната камера в студиото, показваща цялото обзавеждане вътре.
На господин Парен му трябваше известно време, за да разбере, какво вижда всъщност. Екранът беше скъп модел с течни кристали и много голям диагонал и причината не беше в него. Съзнанието на господин Парен отказваше да приеме това, което виждаха очите му. Усети, че започва да се поти след това му стана студено. Започна да се задъхва. Някаква непозната болка се завъртя между плешките му и тръг-
на да се разхожда из гръдния му кош. Очите му не можаха да се откъснат от екрана, докато нещо друго не го накара да погледне към четала си. Беше се напикал! Това беше последното нещо, което видя. Свлече се от стола и с тежко тупване падна на скъпия персийски килим.
Съпругата му го намери чак на сутринта. Беше получил инфаркт. Нещо, което за малко да се случи и на госпожа Парен, когато погледна към дисплея на компютъра!
.....................................

Георгиев излезе от банята и започна енергично да се търка с хавлиената кърпа. След пет минути се облече и отиде до кухнята, за да си направи какао.
Щеше да прекара една приятна и спокойна вечер. Днес беше прекратил една връзка със студентка по право от Кърджали, която го беше изтощила емоционално докрай.
Момичето беше хубаво, но за съжаление непоправима провинциалистка! Още на третия ден започна да го притиска с приказки за обвързване и розово семейно бъдеще. Добре, че свърши! Докато разбъркваше какаото на гъста каша в чашата се замисли, какво ли щеше да бъде, ако внучката на Вълчанов беше по-голяма? Момичето беше много влюбено в него, за известно време, но му мина бързо. Поне успя да
му се обясни в любов. На Георгиев му се наложи да употреби цялото си красноречие и такт, за да и обясни, че е невъзможно да имат връзка, без да я засегне.
И все пак ако беше по-голяма..... Много е хубава! Ама че мисли, я се стягай! Млякото завря. Ех, че кеф! Сега като си пусна телевизора и като си взема една книга.... Дали да не изключа телефоните?
Всичко му се струваше прекрасно! Тъкмо свършваше някакъв сапунен сериал и след малко щяха да дават новини. Какво ли е да се снимаш в такъв сериал? Само готини мадами и ако са и толкова лесни колкото изглеждат.... Да си актьор в Латинска Америка сигурно е върхът! Филмът свърши.
Георгиев се загледа към библиотеката, мързеше го да стане и да се приближи, за да не се мъчи да прочете заглавията от фотьойла. Хм, Казандзакис не е зле..... Или пък “Фараон” на Пруст? Не го беше препрочитал поне от две години.
- Късно снощи светът беше потресен от изключително брутално престъпление!
“Пак някакви араби са се развихрили!”- помисли си Георгиев и продължи да напряга очите си към библиотеката.
- Посетителите на интернет сайт, специализиран в излъчване на педофилско порно, са били шокирани, след като вместо обичайното излъчване на живо, на екраните се виждал собственикът на сайта, завързан за един от атрибутите в студиото, с отрязани
полови органи! На гърдите на човека, чиято самоличност още не е установена, е бил залепен лист, на който на няколко езика, включително и на български, е написано, цитирам, “това ви чака всички”. Ясно се виждало, че човекът е още жив. Информационните агенции уточняват, че поради голямата степен на защита, с която разполага сайтът, до момента не е локализирано точното местонахождение на студиото, от което са се излъчвали предаванията. По непотвърдени до момента данни, вероятността студиото да е базирано в Източна Европа, е много голяма! Към случая са привлечени някои от най-големите хостинг компании в света....
Георгиев се изсмя на глас.
- Ми това ви чака я! Чикиджии!

През това време, много далече от Пловдив, в централата на ФБР във Вашингтон, специален агент Джордж Уолф даже и не подозираше, че в далечна България има негов колега, който не само, че носи фамилия като неговата, а и прилича на него все едно са близнаци. Освен това също е бивш боксьор и всяка сутрин скача на въже. На специален агент Уолф нищо от това не му беше известно. Беше му известно, че е натоварен с най-ненормалния случай в кариерата си!
Седеше в огромната компютърна зала и гледаше тъпо в десетките дисплеи. Пред него, на около половин метър Саймън Вонг, компютърен спец само на двайсет и три години, от осемнайсет годишен служител във Федералното Бюро, изпръхтя от умора и свали очилата си.
- Шефе, какво ще кажеш да палнем по едно джойнтче, а?
Уолф го погледна с уморени очи.
- Да си болен от рак, случайно?
- Не, не съм, но....
- В такъв случай, щом употребяваш марихуана, извършваш престъпление според федералните закони! Напомни ми, когато откриеш мястото, където агонизира извратеното копеле, да те арестувам за притежание и употреба на наркотици. Дотогава мога да ти предложа вместо да пушиш тия лайна, да пиеш едно еспресо!
Телефонът до компютъра записука пронизително. Вонг завъртя стола си и вдигна слушалката.
- Дааа.... Браво! Няма що! – Сложи слушалката на мястото и и пак се завъртя към шефа си.
- Някакво докторче от нашите твърди, че оня боклук бил още жив! Чудя се защо ми го казва, като че ли ми пука!
Уолф се изплю на пода и трескаво се заоглежда дали някой не го е видял.
- Има ли шанс, изобщо, да разберем къде е? Вонг придоби замислен вид.
- Мммм, бих казал, че е невъзможно да не го намерим, но копелето доста се е постарало да се покрие! Като се има на предвид, с какво се занимава....
Двамата замълчаха.
- А, няма ли по-прост начин да се проследи? Уолф беше от старата генерация агенти, за които компютрите бяха нещо съвършено непонятно!
- Всъщност имам една идея.... Най-добре да спрем да го търсим! След няколко часа извратенякът ще пукне, след още няколко дни ще започне да се вмирисва и ако студиото е в някой населен район, съседите ще се усетят, че нещо не е наред и – готово! Пък и ще спестим малко кинти на данъкоплатците....
- Абе, Вонг, що не се качиш на самолета за Виетнам и да видиш откъде са дошли дедите ти.....
- Значи освен противник на канабиса си и расист, така ли, шефе?!
Уолф му се изплези. Нещо крайно недостойно за агент от ФБР и то ветеран! Телефонът запищя отново.
- Да! Ех, мамка му! Добре, чакам!
Този път не сложи слушалката внимателно, а я удари върху вилката. Изглеждаше като много дълбоко засегнат от нещо.
- Мамка му!
- Какво?
- Намерили са го!
- Браво! Най-накрая! Къде е?
- В България!
Уолф го изгледа с недоумение.
- Това не беше ли до Виетнам?
- Браво шефе! В академията освен да изтезавате никарагуански партизани на нещо друго не ви ли учиха, там някъде в далечното минало?
- Не знам, младежо, признавам си!
- В Европа е. И освен това България е съюзник на Щатите във войната срещу тероризма, разбирай за господство над петрола!
- Аха! Ясно! Поне няма да ни се наложи ние да ходим да го спасяваме. Ти защо си ядосан?
- Как няма да съм?! Надявах се аз да успея да го пипна, пък то какво стана! Някакви богаташчета от софтуерна фирма от Латвия! Допреди няколко години такава държава изобщо нямаше, а сега.....
- А знае ли се точно къде в България или....
- Знае се! В околностите на град Пловдив.
- Кой град каза?
Вонг го изгледа с ирония.
.....................................
Звънецът на входната врата изсвири мелодията, с която бие Биг Бен в Лондон. Това, че изключи и джиесема и домашния си телефон не можа да спаси Георгиев от външния свят! Само да не е тя! Боже, моля те! Само това не! Георгиев за секунди се настрои за скандал. Малко преди да отключи се замисли дали да отваря изобщо. Щеше да е нелепо, който и да е, беше видял отдолу, че в апартамента му свети. По вратата започна да се думка.
- Стига! – кресна Георгиев. - Ще отворя!
На прага му стоеше Папаташки.
- Гледа ли новините?
- Да! Лека нощ!
Не успя да затвори, защото Папаташки подложи крак на вратата.
- Обличай се и тръгвай! Ще стоя тук, на вратата, за да съм сигурен, че няма да се бавиш! Хайде!
- Какво става бе? – Георгиев наистина нищо не разбираше.
- Изненада. Като пристигнем в Окръжното ще разбереш! Действай!
- Ооооо, я слушай.....
- Действай бе! Само нас чакат! Вълчанов вече е там. Ще си изключва телефона! Много си отворен.....
Всички бяха в Окръжното, плюс още поне десет човека, които Георгиев виждаше за първи път. Всички, без изключение, се бяха скупчили пред монитора на един компютър. Едва дишаха.
- Папарак, какво става? Ще ми кажеш ли най-накрая?
Задаваше му този въпрос поне за десети път. Вместо отговор, Папаташки тържествено му посочи компютъра. На Георгиев му се наложи да си проправи
път с лакти, за да види, какво толкова е приковало вниманието на присъстващите върху монитора.
Наистина имаше какво! Виждаше се някакво помещение, цялото тапицирано с ярко розова булана. Чак сега на Георгиев му стана ясно, защо Папаташки го попита дали е гледал новините. В центъра на зрителното поле имаше някакво съоръжение, подобно
на кръст за разпъване на хора с формата на буквата Х. Върху кръста имаше завързан за ръцете и краката един много слаб човек. Той беше чисто гол. Главата му беше паднала на гърдите, но и така се виждаше, че устата му е залепена с лейкопласт. На гърдите имаше бял лист хартия с надписи, написани с ярък флумастер. Георгиев вече знаеше, какво е написано на него. Надолу тялото на завързания представляваше страшна гледка! Въпреки че всичко беше в кръв, ясно се виждаше, че пенисът липсва. Тестисите също не бяха там, където им е мястото. Скротумът беше разрязан и двете жлези висяха между краката само на семепроводите. Георгиев усети, че му се гади. Някой го дръпна за ръкава.
- Какво ще кажеш, а? – Вълчанов не откъсваше очи от монитора.
- Нямам думи. За какво сме тук? Ако ставаше въпрос за това, аз и вкъщи си имам компютър...
- Кодошиш ли ме?
- За това, че имам компютър ли? Че ти си го.....
- Не за компютъра! Папаташки не ти ли каза?
Георгиев потърси Папаташки с поглед из залата. Колегата му се беше отдалечил предвидливо от него и му се хилеше от другия край на помещението. Георгиев му се закани с юмрук.
- Тази картинка, дето я виждаш се намира някъде съвсем наблизо.
Георгиев вдигна вежди.
- Преди няма и час дежурният във Външно е получил обаждане от вътрешното министерство на Латвия със съобщение, че техни специалисти са открили местоположението на студиото, което виждаш и то, за зла беда, е в нашия район. По-точно в село Марково.
- Тогава какво чакаме?
Вълчанов приглади с ръка мустаците си.
- Чакаме да ни изпратят точните координати.
- А защо чакаме тук, а не в Марково?
- Там вече има екип готов да влезе......
В залата настъпи раздвижване. Всички се засуетиха нервно.
- Добре, колеги. – беше Баташки.- Току що пристигнаха данните къде се намира студиото и в момента – Баташки погледна часовника си – групата влиза вътре. Според колеги от Щатите имало вероятност тоя още да е жив....
Нещо забибитка из дрехите му. Баташки бръкна във вътрешния си джоб и извади една радиостанция.
- Да? Моля? – физиономията му се напрегна и пребледня. – Добре..... – И да е бил жив – няма да разберем! Вече е мъртъв. При отварянето на вратата е задействано взривно устройство, поставено зад това нещо, където е бил вързан. На кръста са останали са-
мо краката и ръцете на копелето. Всичко друго се е разнесло из помещението! Пострадали колеги няма!
Всички погледи бяха насочени към него. Екранът на компютъра беше станал черен. Георгиев се обърна към Вълчанов.
- Ти разбра ли защо ни извикаха тук, а не в Марково?
- Не! Ама не се притеснявай! И до Марково ще идем. Всичко по реда си....... Дейба мама му! Не можахме ли с друго да се прочуем!?