автор: joy_angels

Жената стоеше смирено до стареца и по лицето й съхнеха капки. Не можеше да продума, не можеше да помръдне. Само мислите й като в някакъв нестинарски танц скачаха от въглен на въглен и сглобяваха образи.

Къщата на бате Рашо беше с малък двор. Не че беше малък, но имаше много сгърбили се от годините селскостопански постройки, в които сега царуваха мишки и котки. Свободното място беше малко и там растяха зеленчуци – зеле, моркови, но най вече източили се домати и бухнал пипер. По ъглите на лехите, на най-огряното, се кипреха стръкове чубрица, а под старата круша срамежливи магданоз и джоджен отмаряха на сянка. .

Бате Рашо беше минал осемдесетте, но всички му викаха “бате”. Едвам ходеше, защото краката го боляха. Съседите го обичаха и се грижеха за него – когато ги имаше. Защото старите бяха измрели, а техните деца идваха в селото само за почивните дни. Но минеха ли с колите – все гледаха дали бате Рашо спи на припек върху пейката в двора. Имаше ли го –всичко беше наред, ако го нямаше – все някой похлопваше на вратата му да види как е.

Зина живееше през две къщи. Беше снаха в селото, присадена. Но откакто само тя се грижеше за къщата, останала й от свекъра и свекървата, се чувстваше като у дома си. През лятото прекарваше цели месеци в селото – вече с внуците си. Беше голяма цветарка и за ужас на малкото останали местни хора целият й двор беше покрит с цветя. Никакъв зеленчук. Нищо полезно. Но славата и за няколко лета се разнесе в цялата околия и много жени – и стари, и съвсем млади момичета, току спираха колите пред вратата й за семе, разсад или съвет.

А дворът беше приказен... Ружи и кандилки посрещаха гостите на прага и обрамчваха калдъръмената пътека. Тук-таме грееха усмихнатите лица на латинки и турти, на чиято слънчевост можеха да съперничат само невените и шибоите. Над отделни туфи се извисяваха петльовите гребени в пенливо жълто или греховно червено, а до тях спокойно се поклащаха лупини във всички цветове на дъгата. Шибоите и карамфилите бяха завзели с чаровното си нахалство голяма част от територията, но кандилките и раличките гледаха да не им отстъпят. Привечер уханието на петуниите омагьосваше даже роднините им – телефончета във всички нюанси на розово и лилаво, които свиваха чадърчетата си и заспиваха. Само мушкатите (ах, тези мушкати!) оставаха будни в градината през нощта и я пазеха от лоши сънища и ... къртици.

Зина често ходеше при бате Рашо – за компания, за раздумка, за съвет. Обичаше да го слуша как говори. Сядаха отвън на пейката - старецът преместваше четвъртитото дървено трупче, което завито с чергата му служеше за възглаве, и й правеше място до себе си. Няколко пъти Зина беше носила семена и разсад от цветя, но бате Рашо така и не искаше да си направи градинка. Земята му трябваше за друго – така беше от времето на дядо му и така щеше да остане, докато слънцето и той се срещаха на пейката пред къщата.

Обаче веднъж, когато Зина попрекали с настояването си, но не от лошотия, а защото ей-тъй – жените обичат да става на тяхното, бате Рашо не издържа и рече:

- Имам си аз градинка, Зинке, където трябва съм си направил...

Зина нито повярва, нито всъщност го чу, но вечерта, като остана сама с преживяното от деня, фразата изскочи в главата й и се замисли. Помисли, помисли, а после я доядя. Не му отиваше на толкова стар човек да я лъже – той нямаше друго, освен двора и къщата. А пък да я подметне тъй с думите – това пък хептен не беше добре.

И Зина реши, че още утре ще вземе нещата в ръце. Хубаво и беше при стареца, искаше й се и на него да му е хубаво, като погледне – очите му да се пълнят с цвят. А не само с калтучени домати...

Рече и отсече. Стана при изгрев пълна с ентусиазъм. Събра де що има празни саксии, напълни ги с пръст, сипна малко торчица както и където трябва и нападна градината. Внимателно изкопа стръкчета – хем още малки, хем вече цъфнали – и ги пренесе в саксиите. Скоро каменната площадка пред къщата й се превърна в панаир на саксии.

Само за момент Зина се зачуди как ще пренесе всичко това, но отвори багажника на старата си лада и внимателно подреди всичко вътре, а което остана - намести в купето. Накрая грабна две червени мушката от саксиите на прозорците , сложи ги на седалката до себе си, запали колата и тръгна.

След десет минути дворът на бате Рашо беше покрит с цъфнали цветя – кипреха се на стълбата към вратата, кокореха се по прозорците, оглеждаха с интерес зеленчуковата градина, до която бяха дошли в боязлива близост. Сякаш вълшебник беше минал с магическата си пръчка над двора на стареца и само за една нощ я беше превърнал в райска градина.

Но не беше вълшебник. Зина беше. И дядо Рашо го разбра в мига, в който се показа на вратата на къщата, готов за сутрешната си бавна обиколка на двора. Както стъпи напред, подпрян с двата си бастуна, така и застина.

- Като не искаш да си даваш земята за цветя, има и друг начин! – провикна се Зина.

Зачервена от усилието и ентусиазма, щастлива по своему, тя тръгна към къщата, заслепена все още от слънчевите лъчи. Щом приближи стареца, видя сълзите му, които беззвучно се търкаляха по небръснатото му лице. Застина. Наистина нищо не разбираше. Понякога тези селяни бяха невероятна загадка...

Бате Рашо поседя малко така, обърса лице с ръкава на ризата си и отрони:

- Помогни ми да се кача на колата. Ще те водя...

Мислите на Зина затрополиха. Усети, че се докосва до нещо съкровено, нещо страшно лично, за което всяка дума на чужд човек ще е като сланата за цветята й. Хвана стареца под ръка и мълчаливо го поведе към колата.

Така се озоваха на гробищата. Сред бурените и монотонната песен на щурците, която още повече засилваше усещането за тишина, Зина я видя - градинката на бате Рашо.

Беше малка – метър на два, но на нея имаше толкова различни цветя, толкова много багри, че и Господ би се усмихнал.

- Тъкмо стана на двайсет и четири, когато туберкулозата я отнесе. Обичаше цветя като теб, дворът ни беше пълен с цветя... Като умря – не можех да ги гледам. Но знаех, че тя не може без тях и ги донесох тук. Всичките...

Зина едвам чуваше разказа му. Плачеше с глас и не се срамуваше от това, бършеше сълзите си с ръка, размазваше ги по лицето си и усещаше душата си смазана. Плачеше заради красотата, която бате Рашо незнайно как поддържаше в лятната суша, заради тъгата му, проточила се с десетилетия, заради обичта му, подслонила самотата завинаги... Плачеше заради собствената си тленност и заради мъртвите си, към които днес добавяше още едно име.

- Само от това ме е страх, Зинка, че като умра, няма кой да се грижи за цветята й... – каза накрая бате Рашо и вдигна поглед нагоре, сякаш търсеше отговор...

И въздъхна.

Жената стоеше смирено до стареца и по лицето й съхнеха капки. Лека полека в съзнанието й се връщаше песента на щурците. Слънцето почваше да прежуря. Вдигна очи от градинката и се огледа. Трябваше да запомни пътя между гробовете, за да не се лута другия път. Щеше да има работа тук.