автор: CheGuevara

ДОСИЕ 9 : РОДОПЧАНИНЪТ

Не знам, ако се бяхме видяли другаде, а не в сърцето на Родопите, дали щеше да припламне искрата между нас?...
Вековните елхи, бистрите потоци, долитащите отдалече жалби на медногласите чанове, тези огромни звезди над заоблените върхове... И тази Руфинка, която е болна легнала, та всички скърбят за нея...
Родопчанинът беше истински син на земята си – интелигентен и сърдечен, пословично честен и трудолюбив. Бог му беше дал от всичко по много!
Имаше мек изговор. Думите, изречени от него, придобиваха нов, приказен отенък:
За трагичната и героична история на този невероятен български край, в който баща му е създавал първите ТКЗС-та и пръв не е позволил децата му да са с турски имена... За майка му, тази дребна женица, облъскана от суровия живот в планината и непосилния труд, която тайно от многобройните деца и внуци, на обяд разстилаше килимче на кревата, да се помоли на Аллах – да даде здраве на съпруга й, на четирите й деца – трима сина и една дъщеря – снажни и хубави – като планината край тях, на внуците...
Помнеше разказите за помохамеданчването – как три дена кървава текла реката и носела телата на посечените. Беше видял с очите си зазиданите иконички край прозорците на старата им къща, християнските кръстове в старите турски гробове, разровени при строежа на новото училище в градчето им.
Обичаше хубавата италианска музика и руската литература.
Всичко му беше интересно.
С него можеше да се говори за всичко.
Съхраненият патриархален дух на битието им в планината го правеше толкова уязвим и същевременно – защитен от светските изкушения на равнината...
Аз бях чуждоземна птица, кацнала за миг сред дълъг път, отпила глътка красота в този забравен от Бога край...
Нямах право да разрушавам с любов този свят, населен с трагични предания, патриархални традиции и величествена природа.
Аз съм дъщеря на равнината, сестра на вятъра, любима на водните стихии...
Заслизах бавно от планината. Откраднах в сърцето си частица от този невероятен край.
Щастлива – бях докоснала слънцето.