Все някой ден - може би утре,
когато зората разпукне
и нейните розови устни
потънат във ясния ден,
а бялата лунна дантела
небето с рисунък изпъстри
и гукнат на моя прозорец
два гълъба – точно за мен,
тогава и моята стая
криле ще разтвори до края -
денят млад и румен ще влезе
и аз ще ти кажа: Здравей !
-Здравей -ще ми викнеш отгоре
и знам, ще те чуя, защото,
макар и в различни живота
едно сме- до сетния ден!
До сетния ден на всемира!
До сетния ден на сърцето !
До сетния миг и до този,
във който живееш във мен !