автор: magiq02

Когато всичко е като
прокъсана завеса,
едва крепящя се на релси,
поръждясали,
когато няма как да я закърпим,
и да излъскаме до блясък релсите...

Седни, да помълчим,
да проветрим душите...
Ще ти разказвам мълчешком
защо съм се заключила...
(а ти отворих не една врата),
ще ти показвам, слепешком
как дълго съм се лутала
(все бродех по пътеки в тъмнина).
Как мислех, че по някои те срещам...
(и ако посоката ни бе една,
могла бих с теб да повървя.)
Как в миг един се изравнявахме,
след още миг се разминавахме.
(И с всяка крачка...дупка във завесата...)

За разговори ....закъсняхме,
за мислите си ....оглушахме.