автор: joy_angels

- Бездетен съм, затова...
Гледам го в профил и се опитвам да разбера по пътната карта, прорязала лицето му, как и защо е останал сам на този свят. Видимата му възраст е около шейсетте, но вероятно е по-малка – доколкото въобще възрастта има някакво значение в случая. Облечен е в дочени панталони, целите омазани отпред с катран. Имам чувството, че ако заблудена искра падне надолу от залепналия за напуканата му устна фас, ще се подпали. Целият изглежда някак черен, но под сплъстената му, гъста коса, ме гледат светлосини очи.

На такива очи обикновено отива бяла кожа. Но кожата тук е стопроцентова загадка. Нюансите на обветрено червено по лицето преминават към синкаво черно по устните и кафеникаво черно по дланите. А друга кожа не се вижда. Скрита е под плетения жълт колежански суетшърт, на който пише “USA”.

Точно този абсурден за това диво място надпис ме накара да спра преди малко опела край селото и да го взема на стоп. Носеше бурда тютюн – онези бохчи от зебло, в които внимателно се редят обраните тютюневи листа.. Живееше на другия край на селото, както се разбра, след като внимателно настани бурдата на задната, а себе си - на предната седалка. Любопитствам как е окъснял толкова с този тютюн, а той пали цигара и се почва кратката му изповед:

- Бездетен съм, затова... – повтаря отново, сякаш е мантра. Но тук вече следва цъкане с език, бързо изплюване на парчето залепнал тютюн през отворения прозорец на колата и ново дълго дръпване на цигарата. Издишва някак изтънко - дробовете му си искат своя дял от отровата - и продължава:

- Тя, жената, отиде оттатък да берат портокали – ръката му сочи неопределено навън, но знам, че нататък е гръцката граница. – Дявол знае, кога ще се върне. Та нямаше кой друг да гони кравата. Отвързала се, пък сé в дерето при ябълките бяга. Ще се подуе и ще отиде. А телето малко... Пък додé дойда да взема тютюна, ей-го мръкна...

Клатя глава и внимавам в пътя, защото мръква наистина бързо. Фаровете на дълги осветяват къщите, които изглеждат призрачно нереални. По асфалта са се разлетели вече жълти листа, но тези малки слънца не са достатъчни, за да осветят здрача. Не виждам лампи – това село изглежда като изоставено и посред бял ден. Точно да го питам за селото и той продължава. Говори, но къса някак думите като човек, на който хем му се говори, хем е навикнал да мълчи:

- С тоя тютюн навремето и къща вдигнах, и децата изучих. Синът сега е в Америка, а дъщерята се ожени в Португалия. Но зетят пак е наш... Работи по строежите, а тя е фризьорка. Ама няма хляб вече, много се мъчиме с тоя тютюн, много...

Почти спирам колата. Поглеждам го косо, без да се извръщам:
- Е как така си бездетен, а децата ти – живи и здрави?

Сякаш натиснах копче. Бях задал очевидно грешен въпрос. Въпреки музиката в колата, усещам внезапната тишина помежду ни. Но не е за дълго – покривите отвън свършват. Той хвърля фаса през прозореца и се размърдва:

- Спри тук, ето ми къщата.

Спирам насред сумрака. Знам, че това е краят на разговора ни. Той мълчаливо сваля бурдата с набрания тютюн, мята я на рамо и тръгва към портата. Дори не ми благодари. Тъкмо да натисна съединителя и да си тръгна по моя си път, той сваля товара си на земята. Обръща се и се връща към колата:

- Бездетен съм, момче. С ей-тези две ръце си попилях децата. Да не ги бях изучил, сега щяха да са тука. Можеше и от глад да сме умрели, можеше да се пропият, да се погубят, но щяха да са тука. А сега е тъй –бездетен съм. Да падна, няма кой вода да ми донесе. Щото и ти ще си тръгнеш.

Отлепя се от стъклото, отива при бурдата, взема я вече в ръце - като бебе - и потъва в тъмните сенки на двора. Мълча. Ако не е музиката от плейъра и гъргоренето на мотора, бих чул мученето на крава, която търси телето си в тъмното.