автор: CheGuevara

ДОСИЕ 7 : ПОЛКОВНИКА

Моята странна връзка с Полковника винаги ме е карала да приемам ругатните и анатемата към хората, работили в Държавна сигурност, с известни резерви.

Пролетта на 1984 година. Отшумяваха последните ми дела след развода, но аз вече бях стъпила здраво на краката си, готова да продължа живота си нататък.
В тогавашния СССР набираше скорост Перестройката и аз, с голяма доза бунтарско предизвикателство, носех на ревера на коженото си сако значка с лика на Михаил Горбачов. Абонирах се за “Московские новости” и “Литературная газета” и поглъщах на един дъх всяка статия в тях. След 14 години демокрация имам по-друго виждане за историческата роля на Горби, но това е тема за друга книга!...
Имахме прекрасен повод да се съберем съучениците от Втора политехническа гимназия “Васил Друмев” – 20 години от завършването на випуска.
Аз, естествено, бях сред организаторите, конферансие на вечерта. Рецитирах мои стихове. Танцувах без умора. Беше ми леко на душата. Една по една се късаха оковите на годините, защитните маски – една по една...
С Полковника не сме били кой знае колко близки през ученическите години. В различни паралелки бяхме. Но се знаехме: аз – поетесата на випуска, той – вируозният саксофонист и отличен математик. Ожени се за наша съученичка още на абитуриентския бал, ей-така, почти на шега, за ужас на родителите си. А те имаха големи планове за него! Във Варна заедно започнахме ВМЕИ, съпругата му учеше някакви медицински курсове. Имаха вече и дете. После аз се преместих в Габрово и им изгубих дирите. След години го бях срещнала при една командировка в Габрово. Работеше там в един военизиран завод. Бяха се развели, а двете деца останали при майката. Не му беше леко. Всеки с кръста си!
През 1984 г. вече работеше във Велико Търново. Беше се оженил отново и имаше трето дете. Явно не му вървеше в подбора на съпругите, защото беше нещо притеснен, замислен, подтиснат... А нямаше иначе видими причини – толкова млад, а вече полковник от Второ главно управление на ДС и същевременно – директор по режима ( разбирайте – по сигурността) на голям завод във Велико Търново. Разменихме си телефоните и си обещахме да се видим на кафе, да си спомним за Варна и Габрово...Имахме общи познати и в двата града.
В него имаше толкова много насъбрана горчилка, че не знаеше от къде да започне... И с втория брак не му беше провървяло. Нервите му бяха като оголени кабели под напрежение... Непрестанно растящите пари за издръжка, проблемите със сина му, скандалите с жените му – бивша и настояща, отчуждението от родителите си... А и в завода – разкрил далавери, безстопанственост, кражби, но генералният директор беше непоклатим – връзките му Нагоре по етажите на онази власт го правеха недосегаем! И Полковникът се измъчваше от безсмислието на всичко около него – брак, работа...
Често отивахме на реката. Беше страстен рибар – отърсваше се поне за час от напрежението. Отлична релаксация е риболовът!
Бяхме странна картинка – той с въдицата, нагазил до колене във водата – съсредоточен и някак просветлен, аз – с цигара в ръката на брега, потопена в магията на свечерената река... Над нас – последната ласка на залязващото слънце. И този живителен, вечен ромон на водата...
Неусетно денят се изнизваше между върбалаците и ние дълго лежахме на тревата с лица към небесния свод, покрит с безброй далечни, мамещи звезди.
Толкова нежност и красота имаше в тези наши странни пътешествия извън реалността на ежедневието .
Родиха се няколко стихотворения и когато му ги прочетох, той беше толкова смутен – не беше свикнал да бъдат добри с него, да го докосват с нежност и красота. После заключи стиховете ми в секретната си каса в ДС – казваше, че когато му е тежко и тъжно, ще си ги препрочита... Все едно, че аз му подавам приятелска ръка!...

И червейчето на съмнението,
когато
в душата ти предателски възкръсне,
и чувстваш нужда да изхвърлиш
непоносимия баласт на времето,
свали ненужните дооспехи
и усмирителните ризи
на страха си
и в светлата река
под свечереното небе
се потопи...

Ще се разтворят бавно дните ти,
и минали,
и бъдещи,
във хладните прегръдки на реката.

Тръстиките със нежни пръсти
ще галят арфата на мрака.

И ти, останал гол и беззащитен,
до болка ще усетиш
силата
и мъдростта
на вечната вода.
Без да забравя своето начало,
макар и с мисълта за своя близък край,
реката с неподправен оптимизъм
пътува без умора,
всеки миг...

Пътува, вярваща, през прагове
и здрави, сигурни баражи...
От сушата погълната,
покълва във сълза
и нежен цвят...

Повярвай в свечерената река,
дори да е изпълнена със изненади.
В блатата само
страшно е спокойно,
но там асимилацията
е необратима...

Един ден той не издържа – двубоят с директора съвсем беше загрубял и той помоли да го преместят в едно малко градче на 40 км от Търново – да оглави новосъздаващата се служба към ДС. А и наблизо имаше чудесен водоем – щеше да има възможност да посвети повече време на риболова. Замина, бързо се устрои – в малкото градче квартирите не бяха проблем. Дори и работа намери за съпругата си. Надявах се, че пасторалният живот в балканското градче ще му донесе така нужното спокойствие. Аз много пътувах служебно и рядко се чувахме по телефона. Няколко пъти се видяхме – просто за минути. И там неспокойният дух не беше намерил покой. Говореше, че ще напусне ДС – година преди да навърши право на пенсия. И бракът не вървеше.
Домиля ми за него – имаше всичко и всъщност – нищо, което да стопли сърцето му.
После дълго време не бяхме се чували, когато ненадейно се появи във Велико Търново. Уплаших се, като го видях. Отслабнал. С угаснали очи – а беше толкова красив мъж. Заболя ме сърцето. Каква карма носеше този странен и деликатен мъж!...
Беше напуснал ДС – без да може да вземе пенсия, беше се развел. Живееше в родното село на майка си – без пари, без приятели – на ябълки и компоти. Нещо се беше скъсало в него завинаги!
След време от наши съученици разбрах, че се хванал с някакъв бизнес в същото онова малко градче, оженил се за трети път, и пак – набързо, за богата жена от Варна. В един прекрасен ден изтеглил всички пари на съдружниците и... изчезнал. Намерили колата му изоставена край някакъв път в Южна България....
Не повярвах, не беше способен на това. Просто като че ли ставаше дума за съвсем друг човек.
И това беше последното, което чух за него.
Родителите му починаха един след друг, но той така и не дойде на погребенията им. Сигурно разривът с тях през годините е издълбал такава пропаст, че и смъртта не можа да я заличи!
Понякога се питам къде ли е сега Полковника?
Дали е намерил най-после спокойствие за разбунената си душа?
Има ли кой да пише на Полковника?..